ДУВАРЪТ – разказ на Валентин Баров
Влязох навътре. Събух калните ботуши още на стълбата отвън. Прибрах чантите с лекарствата. Припалих печката и сложих чайника да кипне. Чаят от шипки най сгрява в хладно и влажно време. Но трябва да е врял на огъня поне час. Преоблякох се и приседнах до печката. Отворих леко вратичката и запалих цигара. Тате, Бог да го прости, не пушеше вътре в къщата. А ако се случеше, го правеше точно така и то само когато е студено навън, та не му се излизаше. Открехне вратичката и издуха дима от цигарата навътре. Другият дим сам си го издърпва коминът на оджака през печката. Казваше, че на това го научил Бай Петър.
Чичо Петър – Цупарата…
… или Бате Петър, както му казваха в махалата по-старите, беше майстор.
*
От всичко разбираше. Цяла къща по проект можеше да направи. От септичната яма, та до комина и капандурата на тавана.
Беше висок, здрав и як мъж. Още преди войната работил като механик в килимарския цех. Двадесет и девет стана, сновач-ници, валове и какво ли още не, плюс един пикап и две камионетки, все на него чакали ремонтите си. Като почнала войната го мобилизирали. На Драва го ранили. Върнал се от там подофицер. Почнал си пак работа в килимарския. Не обичаше да разказва за войната. Само когато вечер се събираха у нас да играят карти и след като завършваше играта, си допиваше чашата, тропваше я у масата и казваше на спорещия, дето не си бил обявил белота:
– А спокойно бе… Ти пък като на война. От войната по-лошо няма! – удряше с ръчищата си по масата, ставаше и си тръгваше. Никой не му противоречеше. Та той беше Бате Петър – Майстора.
А имаше ръце – ръчища. Цял ден можеше да зида, а като не стигаше варта-кереч, ще захвърли терзията и ще иде да помогне, та по-бързо да я объркат. Искаше да изкара стената така, както го е планирал за деня.
После си имаше друга работа. Имаше голям двор. Беше го разделил на две части.
Едната работеше жена му, леля Катя. Зеленчуковите лехи бяха нейна грижа.
Другата бяха овошки. Сливи петровки, череши ранозрейки, ябълки и круши. Общо 12 плодничета. Обгрижваше ги през цялата година. Напролет ще ги окастри. После ще ги напръска с препарати против всякакви гадини. След туй ще ги овърже с капачки от буркани, нанизани на канап, та да дрънкат и плашат скорците да не кълват плодовете.
Наесен, като ги обереше, раздаваше на съседите. А жена му правеше сладко и компот. Като ме пратеше тате да взема някой инструмент от чичо Пешо, тя – леля Катя – все ме черпеше със сладко и чаша компот и чак като го изпия, тогава ми даваше каквото там трябва.
Бяхме дечурлига. Белѝте все в главите ни. Като поузреят черешите и джанките, вечер прескачахме стобора, та крадяхме. То колко крадяхме. Два джоба сливи или череши, ама много белѝ правехме.
Отъпквахме зеленчуците. Чупехме кло-ни. Въпреки че преди да влезем, се заричахме един друг никой да не чупи клонче от дръвчетата. Чичо Петър никога не ни наказа за тия бели. Само като ни чуеше, че шетаме из градината посред нощ, палеше външната лампа, излизаше навън и се провикваше:
– Чекайте сега да видите вие, като ви зафана[1] с гьостерицата[2]!!!…
Ама ние вече бяхме прескочили оградата и тичахме из тъмното нагоре по сокака.
Една вечер бях решил да вляза сам и да се наям с ранозрейките череши. Когато бяхме с другите хашлаци, вдигахме шум и сума ти поразии след нас оставаха. Понякога даже плодче не изяждахме – само ей тъй, от келешлък го сторвахме.
Бяхме съседни дворове. Една от дъските на стобора се беше отковала отдолу, та лесно се провирах и лазейки между морковите и марулите, бързо стигах до черешата.
Така направих и този път. И тъкмо се изправих да си набера от черешите, вратата на лятната кухня се отвори.
Чичо Петър излезе навън, отвори кутия „Слънце“ и запали цигара. Още докато излизаше, аз легнах обратно в марулите, за да не ме види. Запали той цигарата. Изпусна дима, огледа градината и седна на малката пейчица отпред. Бях на не повече от пет метра от него. Лежах в тъмното и си представях не само ръчищата му, но и дебелата гьостерица в тях. Не даваше вид, че ме е забелязал. Но знаех, че ме гледа. „Ето, запали и втора цигара, и все към мене гледа“ – си мислех аз.
Точно в този момент другите момчетии щурмуваха оградата и нагазиха сред дърветата, без да видят, че Чичо Пешо е там.
– Бегайте, пичове! – успях да извикам и всички един през друг прескочихме оградата обратно.
*
Минаха години.
Чичо Пешо никога не каза на родителите ми какво съм направил.
Ожених се и отимах деца. Чичо Пешо беше вече на години, но дойде и изгради и моята къща. Точно по плана. А на комина отля козирка. Сложи малък покрив, та да не влиза вода в него, когато вали дъжд ли, сняг ли.
Един ден отидох да му поискам мистрия. Докато ми я подаваше, рече:
– Ето, Валко. Вземи я. Тя сама ще работи – засмя се и продължи. – И да напра-виш дувар, дето се лесно не прерѝпа[3]. Па ако имаш зор – ела, обади се. Заедно ще го сторим.
*
Години след това чичо Пешо остана сам. Беше полусляп и стоеше на улицата, облегнат на портичката си. Стоеше и се взираше – дано да види, дано да познае някого, който да го заговори.
– Добър ден, чичо Петре! – застанах аз пред него.
Човекът се сепна. Взря се. Протегна ръка, та ме пипна. С другата ръка ме хвана за рамото. Ръцете му бяха същите. Едри, силни, големи и напукани от допира с челика и варта.
– Валко! Валко!… Ти ли си?… – разплака се старецът.
– Аз съм, чичо Петре. Аз съм, Майсторе!
И му заразказвах за себе си.
За децата ми, които той съвсем беше забравил. Разказах му и за света, който той не виждаше… Когато станах да си тръгна, му помогнах да стане и той. Прегърнах го и му благодарих за дома, който ми беше построил. Благодарих му, а той тихо ме попи-та:
– Валко, а мистрията, чедо, нали още пазиш?! Пази я, та да си градиш двора с нея, сине, но от мене помни – една тараба оставяй винаги откована, та да ти влизат дечурлигата в двора и да зобат череши. Иначе ще ти е глухо и пусто из къщи.
Дръпна ме, та ме прегърна с ей тия огромни ръчища, и ме изпрати до ъгъла.
Мина се седмица и чух, че е починал.
Отидох да го изпратя. То на погребението почти нямаше хо̀ра.
Прибрах се и намерих мистрията. Увих я и я сложих отгоре на етажерката. Да си почива. Тя нейното беше свършила. А аз отидох да проверя дали тарабата случайно не се е заковала сама.
Не, не беше…
Чакаше си дечурлигата.
[1] Подхвана
[2] Голяма тояга, сопа.
[3] Прескача.
Валентин Баров
Из “Срещи”, автор Валентин Баров, Gaiana, Русе, 2022
