По повод годишнината от рождението и кончината на Елисавета Йовович си спомняме за една от най-ярките личности в българската оперна история – певица, педагог и режисьор, оставила дълбока следа в развитието на националния музикален театър.
Нейният път – от сцените на София, Рим и европейските оперни театри до работата ѝ с поколения млади певци – е пример за отдаденост на изкуството в неговата цялост. Операта, като синтез между музика, драматургия и сценичен образ, винаги е стояла близо до визуалните изкуства, а Йовович е от онези артисти, които изграждат ролите си с прецизността на художник: костюм, жест, линия, стил – всичко е част от образа. Тази статия отдава почит на нейния принос и на мястото ѝ в културната ни памет.– бел. ред.
ЕЛИСАВЕТА ЙОВОВИЧ – НЕСРАВНИМАТА ТРАВИАТА – статия на Огнян Стамболиев
Елисавета Йовович (23.03.1901-1996) живя дълго, плодотворно и до края на дните си остана вярна на своя девиз: “Servire d, arte” – “Да служиш на Изкуството”. И наистина, тя му служеше като солистка на националната ни оперна сцена, като солистка, педагог и режисьор на сцените на Стара Загора и Русе, като вокален педагог в България, Монголия и Франция. Името й остана в аналите на българската музикална култура, във времето, когато тя се професионализираше и започваше най- силният й творчески период.
Йовович е родена е на 23 март 1901 г., под знака на Овена, в София. Произхожда от стар самоковски възрожденски род на зографи, книжовници и поборници за националното ни освобождение от варварското турско робство.
Възрожденският дух, националното й чувство са в кръвта й, може би затова остава вярна на България
въпреки възможностите за бляскава международна кариера. От малка рецитира, пее, учи музика, балет, пиано, френски. Открива я певицата и педагожката Пенка Тороманова-Радева, която определя гласа й – типичен лиричен сопран, с широк диапазон и красив тембър, с възможности за по-разнообразен репертоар.
Подготвя я за приемен изпит в операта и така през есента на 1923 година младата Елисавета Йовович е вече платена стажантка, която дебютира успешно в две постановки: “Вертер” на Масне – като Софи, и “Фауст” на Гуно – като Зибел.
По това време операта дели сцена и сграда с драмата в Народния театър. Упорита и работлива, тя е перфекционистка във всичко. Подготвя партиите си прецизно, разчита дори цялата партитура и всички роли в операта, в която участва, изучава стила, епохата. За всяка от ролите си сама си поръчва сценичните костюми и перуки, счита, че това е важно за нейното влизане в образа. Търси помощ и съвет в сценичното изграждане на своите роли от видни театрали като Сава Огнянов и Николай Масалитинов, които я считат за талантлива и като артистка. Същата есен – 1923 г., Министерството на просветата обявява конкурсен изпит за специализация на
млади български таланти в Италия
При голям брой кандидати се класират само трима: басът Михаил Попов, тенорът Борис Христов и Елисавета Йовович. Така става студентка в една от най-престижните консерватории в света – Академията “Санта Чечилия” в Рим. След като я прослушват, я записват направо във втори курс, в класа на професор Пио Ди Пиетро.
Завършва четиригодишния период на обучение само за две години и вече е готова за сцената. В учебния оперен театър на “Санта Чечилия” участва в прелестната барокова опера “Слугинята – господарка” на Джовани Батиста Перголези, в “Бохеми” на Пучини като Мими и в поредица концерти. Получава висока оценка от големия композитор Оторино Респиги за изпълненията си на Вердиеви арии, след което и ангажименти за голямо концертно турне на Италианското радио из страната и в Монте Карло. Освен концертите участва и в пътуваща оперна трупа в постановки на “Бохеми”, “Отело” и “Слугинята – господарка”, “Кармен” и “Палячи”.
Поканена е от различни импресарии да продължи работата си в Италия и да гостува на големите сцени там, но през 1927 година се завръща окончателно в родината.
През есента на 1927 година младата, 26-годишна, Елисавета Йовович е вече
редовна солистка на първата ни оперна сцена
Прави своя голям дебют в трудната и обемна заглавна роля на Манон от операта на Жул Масне – режисьор Петър К. Стойчев, диригент Тодор Хаджиев. Утвърждава се като едно от големите перспективни млади дарования и влиза в централния лиричен сопранов репертоар: Виолета Валери от “Травиата”, Маргарита от “Фауст”, Мими и Мюзета от “Бохеми”, Неда от “Палячо”, Памина от “Вълшебната флейта”, Немея от “Ако бях цар”… Списъкът на ролите й не е дълъг – 35, но повечето от тях са изпълнявани десетки и стотици пъти, като например Виолета от “Травиата” в повече от 230 представления, също и Мадам Бътерфлай, Мими, Микаела…
Лиричният й глас, както подчертах, е с големи възможности – от високата колоратура до лирико-драматичните партии. От Джилда в “Риголето” и Антонида в “Иван Сусанин” до Агата във “Вълшебният стрелец” и Леонора в “Трубадур”, през Таис на Масне или Татяна от “Евгений Онегин”. И навсякъде е еднакво убедителна вокално, музикално, без никакви компромиси – стилна, пределно изразителна.
Школата й е перфектна, от родината на Белкантото, музикалността безспорна. В България пее на български език, както бе прието до 80-те години на ХХ век, преди да започнат промените, отразили се и върху българския музикален театър. В чужбина пее на съвършен италиански, френски, немски, руски в зависимост от репертоара. А репертоарният й диапазон е наистина впечатляващ – от предкласиката, през класиката, романтизма до съвременната опера. От Перголези и Хайдн, през Моцарт, Вебер, Доницети, Масне, Пучини, Римски-Корсаков, Чайковски до Пипков.
Тя е първата Яна от “Янините девет братя”
на абсолютната премиера на 19 януари 1937.
С любов изгражда и поредицата си от български героини от оперите на Маестро Георги Атанасов: Цвета, Гергана и Косара от едноименните опери, Княгинята от “Алцек”. Първа изпълнителка на редица други роли от опери, поставени за първи път у нас на сравнително непознати автори като Лорцинг, Голдмарк, Вайнбергер, Шарпантие и др.
В Софийската опера до войната тя е сред стълбовете на състава, сред най-ангажираните артисти, при това най-обичаните от публиката и ценените от критиката. Гостува сравнително малко в чужбина – с отделни спектакли и концерти в Чехословакия, Румъния, Югославия и Германия.
След 1944 година изпада в немилост. Съпругът й е бил министър, а освен това й завиждат и някои по-млади певици, близки до новата власт.
По нареждане на „вожда и учителя“ Димитров, е прогонена от Софийската опера, или по-точно „командирована“
като вокален педагог и солист, за да помогне със своя талант, опит и знания в професионализирането на наскоро одържавената Старозагорска общинска опера (1946-1949), а след това и Русенската народна опера (1949-1952).
След време се завръща в родната София, в операта, но не като солистка, а като асистент-режисьор и вокален педагог.
Работи упорито и много резултатно с няколко поколения наши певци, за известно време е и в Улан Батор, Монголия, като вокален педагог и режисьор, а от края на 80-те години се установява във Франция, където умира през 1996 година.
Сред ролите й критиката отделя на първо място нейните: Чочо сан, Яна и особено Виолета Валери.
Всъщност, в продължение на няколко десетилетия тя е призната за най-добрата изпълнителка на Вердиевата “Травиата”.
Нейната интерпретация задълго е считана за еталонна в българския оперен театър.
Тя работи с редица наши певици като Пенка Маринова, Рене Йорданова, Лиляна Барева, Мими Николова над този сложен образ, за да се утвърдят и те като много добри изпълнителки. По едно странно и щастливо стечение на обстоятелствата тя изпълнява коронната си партия през 1929 година при откриването на новата възстановена сграда на Народния театър след нейното опожаряване, през 1932 г. – при откриването на Варненската общинска опера, през 1946 г. – при одържавяването на Старозагорската общинска опера, и през есента на 1949 г. при тържественото откриване на Русенската народна опера.
