В този текст Николай Николов разгръща своята характерна социална чувствителност — гняв, ирония и болка, насочени към света, който се разпада под тежестта на собствената си фалшива модерност. „Реквием на новото време“ е едновременно лична изповед и обществено огледало, написано с честност, която не щади никого.
РЕКВИЕМ ЗА НОВОТО ВРЕМЕ – есе на Николай Николов
Повръща ли ви се? Не? Подозирам, че сте Американец – с главно А.
А на мен ми се гади все повече. Не, не съм на химиотерапия, нито на хемодиализа. Гади ми се от транквилантите, с които ме облъчва мрежата. От модерното. От стриймването от банята, тройните джуки, друсането на задници, „предизвиквам те“… Дори си нямам фейсбук.
Как живея без него? Ами – справям се някак си. Поливам цветята, ходя на работа, контактувам директно с хората, не в чатове. Или поне говоря по телефона с тези, с които си струва да се говори.
Не, не се казвам Иван Рилски. Не съм се скрил в дупка. Напротив – ходя по улиците, усмихвам се на децата, които още не знаят нищо за това, че след две-три години ще трябва да се взират в таблети и телефони до края на живота си. Не знаят нищо за хейтърите, за пропагандата, за войната. И подозирам – нищо за „най‑великия човек“, когото майката земя е раждала.
Да, за него ви говоря. Нали вие го избрахте? Търговецът с театрални наклонности, който копнее да управлява света и да получи Нобелова награда за мир.
Какво прави един човек велик? Знам ли. Вероятно способността да си прави устата на кокоше дупе, да заема смешни пози и да прикрива гигантските си комплекси зад гигантски лъжи и плиткоумие. Да изопачава фактите повече и от съветската пропаганда. Да поизнасили някоя друга мома. Да открадне някой друг милиард от заблеяни инвеститори.
Мисля, че на първо място трябва да подредим способността да лъжеш на едро и да обръщаш всеки неудобен въпрос в открита омраза. „Който не е с мен, е против мен!“ Аз съм Америка – следователно този, който не е с мен, е против Америка. Арестувайте идиота, какво чакате – специална покана? Направо го разстреляйте.
И това – от най‑високото място. Какво остава за всички останали? Щом той може да хейтва, да ръси лъжи, да му се разминава – макар и не всяко изнасилване – защо останалата гмеж да спазва благоприличие или правила?
Защо милата ни татковина е толкова чалгализирана, мутрясала и необразована? Ами – равнява се по първия човек. Разбойниците, ако направят едно добро, ги прославят с песни, а първите – за най‑малкото прегрешение – отиват на сметището на историята.
Така е било. Вече не. Вече няма нужда да бъдеш почтен – ще ти се смеят. Ако си принц и ти осигурят малолетна девица, естествено си спомняш старите времена, когато ако момичето е селянче, го забождаш на шиша без последствия.
Ама разните там харти за права на човека, разните закони… Те са за плебса. Ако имаш един–два милиарда, можеш да не четеш законите – те не важат за теб. Пускай юздите на конете и да пасат където искат.
Ето и самият реквием:
В един достъпен за поквара свят
останал праведен чудак.
На гроба му не ще се съберат
тълпи жалеещи почтения човек –
антропоморфен, персонифициран
векове наред.
Заветът му не кара никой
да се изчервява,
и хляб насъщен неблагословен,
замесен без любов, ядем –
забравили кои сме.
Николай Николов
