ЕСЕННО – стихотворения на Тудор Аргези

ЕСЕН В ПАРКА

Към есенния парк отправяме се с нея.
Обсипана със злато е старата алея.
Присядаме на пейката – фонтаните звънят
и струните им сребърни два ангела държат.
Смутена ме докосва ръката й добра
и бавно чезне в мен далечна светлина.
Подобно сляп певец напева свой аз диря,
но чувствам, че отслабва старата ми лира.
Жадувам милите очи с поглед да погаля –
по дрехата красива надолу той се сваля.
Ръката ми към белите й пръсти се протяга,
но тук, което диря, все иска да избяга.
Замлъква тихо тя – дали ме е разбрала?
Проблясва залезът – измамно огледало.
Сега ще я притисна до свое сърце,
но виждам, че се крият нейните ръце.
Решавам челото си да поднеса отново
пред устните желани – нежен и виновен
и времето да победя, все пак,
на бъдещето да поставя светъл знак.

Нощта настъпва и луната някога желана,
сред облаците тъмни е изгряла –
напомня ми оръжието овехтяло,
с което аз ловувах нявга като млад,.

И бавно, отчуждени, се връщаме назад.

ПРЕЛИВАНЕ

Нощта стопи се, денят навлезе през стъклата.
Воала на пердето трепна. А светлината
утринна и свежа от сумрака започна да изтича.
И слънцето в прозорците наднича.
Син на Земята живях спокоен под звездите,
додето тъмнината на нощта изтля.

Сега по-млад се чувствам, дори и по-пречистен,
като вода от ручей, сред борова гора.

Наистина, кога умря надеждата ми и кога възкръсна?

ДУХОВНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Да, черна е нощта, да, тежка е нощта.
Похлопа някой тук на края на света.
Дали похлопа или някой мина?
И кой ще е тръгнал тъй,
без свещ, без светлинка,
из мрачната градина?
Кой крачи тук без шум, без никаква следа –
самотна и блуждаеща душа?
О, кой е там? Кажи! Отговори ми!
Къде си тръгнал? Как успя да влезеш?
Страхувам се. Дали това си ти, о майко?
О, клета майко, майчице любима!
Дали в земята вече ти омръзна?
Тук няма никой…
Откакто си отиде, всички те изчезнаха.
След тебе легнаха, помръкнаха –
И вече няма никой…
Дори и кучето издъхна.
Обезлюдиха се нивята ни,
босилекът, черниците изсъхнаха.
От село отлетяха гълъбите, лястовиците,
а кошерите опустяха.
Тополите ни пожълтяха.
Стените рухнаха. Изгни оградата…
Хей, спри се! Кой е там, в ливадата?
Почакай, спри за миг!
Що търсиш тук! Кажи ми, кой си?
Тук не живее вече никой
от цели двадесет години.
И с мене никой няма –
лежа под буци пръст и купчини от тръни.
От входната врата дори и номерът изчезна,
ключът, ключалката ги няма…
Звънецът онемя…

Кой може да си ти?
Ти нашите места не знаеш, а дошъл си
сред този мрак и искаш всички мои мисли
да разбереш и да отгатнеш.

Ей, кой е там със тази черна дреха?
И кой пробива там стената със плътта си?
Кой иска да дълбае като с гвоздей
моите люти рани?
Какъв е този скитник- призрак на вратата?

-Езикът ми е в рани, сякаш изгорен е.
Не мога повече да издържа.
От жажда ще умра.
Съседе, драги, отвори ми!
Виж, ето я кръвта, и ето манната небесна,
отровата и славата велика…
От кръста аз избягах, мили братко!
Във своите обятия вземи ме!
Моля те, скрий ме бързо!

НАГОРЕ!

От плът и кръв си, но внимавай.
Животът иска твоята умора,
мечтае всеки ден и час да те събори.
И нека сън да не приспи очите.
Лети нагоре, все към висините!
Недей за миг да спираш своя полет –
живота ти да бъде вечна пролет.
Отхвърляй всяка тъжна мисъл –
в труда градивен ще намериш смисъл.
От трудности не бягай! Не падай победен
от времето и враговете свои наранен.
Лъвът да бъде вярно куче в пътя твой
и да не страдаш нито в студ, нито в зной.
Пътувай по света надлъж и шир –
живота опознай и радвай се безспир.
Не се оставяй паднал да те свари –
горд винаги бъди, върви изправен!

ЛЕКАТА СТЪПКА

Най-близкият другар за мен е самотата.
Навсякъде и всеки ден ме следва тя,
сближава моята душа с Луната,
със леден блясък свети през нощта.

Около мен движението вече стихва –
по-тесни стават улиците, стеснява се града.
По обед хората, които тук минават,
не мога вече аз да разбера.

Едва ли някой ще усети тази мъка.
Едва ли ще прозре той в моята душа.
Проврял ръка под пояса ми тесен,
кой ще ме чуе тук, без глас да повиша?

А жестовете мои ти до днес разбираше,
С един- единствен поглед разкриваше
съкровища пред мен, прозрял със мъдростта
на древните небето към което се стремя.

И ако някой ден, до моя вход, отворен
за мечтата, съмнение случайно се роди,
чул стъпката ти лека, аз ще бъда сигурен,
завинаги съмнението ще прогониш ти.

НИКОГА ЕСЕНТА…

Никога есента не е била тъй красива!
Нашата щастлива душа се изпълва с благодат.
В тези светли дни ти забравяш дори за Смъртта.
А Небето блести, сякаш покрито с нежен брокат.

Къщите схлупени от плет, и от глина,
крият в утробите – старите бъчви с вино.
От брега бледосин вече потегли поточе от слънце,
насред реката засияла, път, лъчезарен извило.

От залеза ален черните птици бавно потъват.
Вятърът сваля листата един подир друг.
Старият бряст край брега спи и сънува –
вижда се силен и млад.

Иска ли някой да жали? Нека да си поплаче.
Лумва весел есенен огън в небето над хълма.
Чака Земята – вечната – някой ден да погълне
накрая и твоята скромна и временна сянка.

НАДПИС НА ЧАША

Искряща като нощните звезди,
със хубостта на нежния кристал,
аз се родих от чистите води,
замръзнали под светлия воал.
И като камъните речни пак
се раждам непорочна, чиста.
О, как е светло дъното ми! Как

тъй малка, крехка, аз блестя лъчиста.
А ти едва ли ще усетиш свежестта
на струите във мен звънили –
следи от устните от мене пили.
Невидими са те като небето,
но щом докоснеш капките студени,
те нежно ще целунат твоите уста,
решили да потърсят хлад от мене.

СЯКАШ…

Ти тази книга не отваряй!
Това, което слиза или се въздига
от животворния й дъх, не можеш да усетиш.
От колко струи в нея мисълта се лее.
Това не можеш ти да разбереш.
Нощта тъмнее в тази мъдра книга
и над градини и поля политва тя,
а как копнее в песен мисълта си да изкаже,
но като пеперуда, подмамена от светлината,
потъва нейде тя из други глъбини.

Тудор Аргези

подбор и превод от румънски: Огнян Стамболиев, лауреат на наградата „Тудор Аргези“