МОРЕ – импресия на Николай Николов
Някъде между червената линия, която морето и небето очертаваха, и мисля се нарича хоризонт, живееше непонятното усещане, което хората наричаха любов.
Точно от там, където живееше любовта, която си беше съвсем материално създание, имаше си очи, обоняние, тупкащо в ритъма на епохите сърце, се виждаше червената линия, която морето и небето очертаваха и мисля се нарича хоризонт, съществуваше само в себе си нещо, което ние, хората, бихме определели като „Мечта“ но едва ли ще бъде изчерпателно и точно.
Между двете определения се простираше безкраен океан, който съществуваше сам по себе си и сам за себе си. На дъното му лежаха погребани, заедно с варели химични и ядрени отпадъци, неизживените моменти. Онези моменти, в които е трябвало да действаш – например да направиш крачка към момичето, с което се сбогуваш пред блока, след като сте си говорили 72 минути и вместо да му пожелаеш лека нощ, за да се обърнеш и потънеш в нощта, да направиш крачка напред, нетърпеливите ти ръце да я прегърнат, копнеещите устни да се слеят и пулсът ти да спре да се ускорява на около 400 удара в минута.
По някаква причина, най-вече липса на самочувствие и страх от отхвърляне, много хора не го правеха.
После порастваха, срещаха други хора, ставаха адвокати, или по друг начин задници, бащи, служители в градския транспорт, или просто тъжни.
*
Точно тези моменти се озоваваха на дъното, сред варелите с химични отпадъци, и през годините на съществуването на индивидите често изплуваха неканени, след някоя грозна сцена, например. Някой от онези моменти, свързани с обсъждането на трохите по пода, чинията, която си забравил в мивката и печката, която е трябвало да забършеш, но в бързината си пропуснал някое от тези действия, иначе така привични за всеки.
Бързината е нещото, което кара всички хора да правят глупости.
Кой решава, че се е влюбил и след три седмици предлага брак, кой забързан към светкавичното си желание да забогатее става политик, кой в ускорено си съществуване не забелязва цветенцето, цъфнало в пролуката между напуканите тротоарни плочки… А всъщност е толкова просто. И красиво. Като цветенцето, съществуващо само за да те накара да се усмихнеш. Вероятно и вятърът и дъждът имат някаква вина за неговото съществуване, но основната причина е да го забележиш.
*
От 72 минути Мирослав стоеше втренчен в шестнайсетте бели венчелистчета, които ограждаха в съвършен кръг жълт център тичинки.
Мирослав разбираше от тичинки и венчелистчета, защото беше градинар.
Ставаше сутрин, пиеше слонска доза кафе, изпушваше половин кутия цигари, залепваше вмирисана на тютюн целувка на жената, с която живееше и не можеше да реши дали да й събере багажа днес, или да го остави за утре вече 10 години, качваше се на возилото си, което страдаше от остра нужда от измиване и прахосмучене и отпрашваше на работа.
Причината да се присъедини към пешеходците беше прозаична – трябваше да направи оглед на градина, която се намираше в пешеходната зона.
Не беше идвал в центъра от години. Докато вървеше, намираше разни късчета от детството си, останали забравени между новите магазини, които изникнаха в центърът на града след като социализмът се предаде на дългогодишното ухажване на капитализма.
Някъде след 133-та крачка се сблъска с красива жена, извини се, че блее, и направи още 11 крачки. След сблъсъка с жената, на дъното на океана един варел изпусна съдържанието си и онзи момент, в който Мирослав трябваше да целуне момичето, но не го направи и вече 20 години си задаваше въпроса какво ли щеше да стане, ако го беше направил, погнусен от съдържанието на варела избяга надалече.
Докато бягаше, настъпи по крака друг момент – онзи1 в които на Мирослав му извадиха предния зъб и той не отиде на „среща“1 която имаше пак със същото онова момиче.
*
Таня, казва се Таня – прошепна някой в ухото му и той спря като закован. Тогава, на единадесетата крачка видя и цветенцето.
Веднага го определи като Matricaria Hamomilla. След около 10 секунди вглеждане, вече не беше сигурен в определението си. По дъното на океана моменти и варели с химични отпадъци се затъркаляха от паниката, която създаде онзи нецелунат момент, докато бягаше и настъпваше другите кротко спящи, напълно забравени моменти и варели.
Цветенцето, по-известно като „Лайкучка“, излъчваше особен импулс да бъде гледано и като хипнотизиран Мирослав не откъсваше очи от него.
Приличаше на потънал в дълбока медитация будистки лама и ако някой го беше пробол с шиш в основата на панталоните, едва ли щеше да усети.
*
Таня, казва се Таня – повтаряха безмълвните му устни името на жената, с която се беше сблъскал само преди 72 минути.
Ако математиката има нещо общо в случая, това са кратните числа. Това са тези, числа които се съдържат в другите. 72 минути и 144 крачки бяха простата математика на момента. Мирослав погледна очуканите си обувки, изторбените работни панталони, ръцете си с видими жълти следи от цигарите между показалеца и средния пръст на дясната ръка.
На седемдесет и третата минута осъзна, че не е пушил от много дълго, по неговите стандарти време. Посегна за цигара по навик. Извади я, погледна я, поумува върху нещо още 10 секунди.
След това направи крачка, после още една и постепенно схванатите му крака влязоха в ритъм. Кутията с цигари изхвърли в кош за боклук, а вечерта събра багажа на жената, с която живееше.
Някъде в линията между хоризонтите на любовта и мечтите се случваха необичайни метеорологични явления.
Николай Николов
