Шест платна на Еслица Попова се превръщат в отправна точка за словесни етюди – опит да се улови движението, светлината и вътрешната логика на една „номадска“ живопис. В този текст образите не се описват, а се разгръщат: светлината нахлува като стихия, формите диктуват движение, цветовете разказват биография, а линията се превръща в конструкция на мисълта. Това е критически поглед към живопис, която не стои в рамки, а ги разширява – към автор, който превръща пътя, паметта и пространството в своя художествена материя.
ЕСЛИЦА ПОПОВА: СЛОВЕСНИ ЕТЮДИ – критически щрихи на Габриела Цанева
ФОРМИТЕ КАТО ДВИЖЕНИЕ: СЛОВЕСНИ ЕТЮДИ
Огнян Стамболиев предлага като щрих към словесния портрет на художничката шест неозаглавени платна, които говорят без думи за своя автор.
Онова, което не се “забелязва”, а нахлува в света на възприемащия, са цветовата палитра и светлината – разточителнопреливащи, избликващи, разпръскващи се – като дъгата, която се оглежда в пяната на водопад, или искри над разбити вълни.
Ще се убедите сами, че в картините на Еслица Попова светлината не е фон, а активен участник. Тя моделира формите, създава ритъм и понякога дори измества предметността.
Усещането за светлина е “тропическо”, горещо, пронизващо, защото тя не се отразява в платното, тя не гради светлосенки, тя стуи; не присъства – превзема пространства – не вътре, а извън очертания и рамки, почти агресивно навлина в сетивата, за да видим света такъв, каквато художничката го описва – не като спомен, а като завръщане в нейните карибски години.
худ. Еслица Попова
Не, светлината не е онази безбрежност, където морето се слива с небето. Светлината не омекотява, а изостря контура докрай, превръщайки цветовете в самостоятелни жестове.
Тук, в тази първа среща с “номадската” линия от творчеството на Еслица Попова, можем да се изгубим в стихийна предметност, в която нищо не е такова, каквото изглежда. Подводен пейзаж, където корали приличат на кактуси, или мечта за пуститя в дъждовен тропичен следобед?! Морски гъби, раковини, октоподи, колби или стръкчета избеляла трева – все едно – тук зрителят само усеща с всички сетива – светлина.
худ. Еслица Попова
Много различно като послание и експресия е следващото изображение – една почти гротесктна фигура на пътник, който никога няма да достигне целта си. Усещане за изплъзващо се равновесие и някаква налудна устременост – геометрични фигури превземат въображението, само загатнати с цветни петна, но без съмнение – изграждащи вътрешното пространство на картината.
Дали можем в тези форми да търсим следите от номадската биография на художника? Форми, диктуващи, изискващи движение – моноциклетът, кръгът, спиците – цветни сектори, кръгове, окръжности, недовършени спирали, ритми… равновесия – между две дихания на морето – приливи, вълни, игра светлини. Триъгълници, овали, безформени петна – като отхапани хвърчила или отворени клетки, от които птиците са избягали.
худ. Еслица Попова
Еслица Попова работи на границата между фигуративното и абстрактното. Обектите са разпознаваеми, но не са описателни; предметите са там, възможни за докосване, лицата са присъстващи, но не портретни. Това е живопис, която не разказва буквално, а внушава – чрез цвят и линия, тя води и иска да бъде следвана.
Сюжетът е същият; цветовата гама – различна; тъмните сенки, от които субектът излиза – без да се откъсне от тях; той е само осветен, само показан за миг, онзи миг, който оставя у зрителя чувството за уловено движение, хванат миг – оня споделен миг, който се превръща в съ-творение. Фигуративност на ръба – защото точно това е усещането – като да видиш в мрака образ, осветен от конуса на фенерче. Художникът държи фенерчето и показва онова от своя свят, което иска да бъде видяно – едновременно декоративно, абстрактно, обсебващо, изчезващо.
*
Следващите три картини са подбрани, за да разкажат различна история.
От острова, разбиран и преживян като “разказ на Моъм” – гледката от някъде зад верандата към “нашия плаж”, към залива, към тюркоазеното небе над наситеното синьо на морето и едно слънце, което стои като топка в ъгъла – без да свети и осветява, защото светлината е в нас, в предметите, в къщите, в бялото на платноходката… Един миг, събран в правоъгълната рамка на медията, за да бъде отделен от времето, от мястото, от преживяното и мечтаното.
худ. Еслица Попова
Багрите са ярки, нефритени, електрикови, рубинови; наситени, но не декоративни; яростнобели, пясъчни – те светят, без да са осветени. И носят памет за места, за хора, за пътувания. Цветът при Попова е разказ: за острова, за морето, за Русе, за Париж. Той е едновременно география и емоция. В някои платна цветовете се сблъскват, в други се преливат, но винаги остават водещи. За да разкажат своята история. За да предадат разказа за света и себе си – на своя автор.
Но не така изглеждат цветовете в този триптих… Тук историята е друга, фрагментарна, философски дълбока и недоизказана. Един вик на свободния дух, заключен в градското пространство, един вик на търсещия дух, който не може да се намери. Тук най-добре можем да усетим космополитната чувствителност на автора. Точно тук, в това платно се вижда отпечатъкът на кръстопътя между тропическата експресия и европейска културна дисциплина. Но това не е сблъсък, а симбиоза. Живопис, която съчетава карибската яркост със софийската академичност, русенската традиция с парижкия модернизъм. В този синтез се ражда специфичният стил на Еслица Попова – едновременно личен и космополитен.
Двете фигури гледат една към друга – наситеният с цвят силует на момиче, на фона на плаж и море, към охрено-изчистената проекция в градската среда. Ще се срещнат ли? Ще се слеят ли – някъде там, където конусът от светлина на фенерчето осветява само бледо лице, без ясна индивидуалност – лице, което чака своето Аз.
В този триптих ролята на линията е структуроопределяща; именно линията дели пространството, именно тя създава девет отделности, които трябва да се възприемат едновременно, за да разкажат своята единсвена история.
И ако в някои платна на художничката линията е структурна, в други е декоративна, в трети – просто емоционален жест, тук тя е носеща – като трегер на сграда, без който конструкцията на абстрактното философско послание ще рухне.
худ. Еслица Попова
И – ако продължим по стъпките на биографията на твореца, ще видим, че кръгът се затваря. От светлината на Карибите и морската чувствителност към простора на българския селски пейзаж. Тук цветовете отново са свежи, обсебващи, викащи – петна, които внасят едновременно тревога и тишина.
Тук експресивното влиза в диалог с импресивното, за да постигне онази медитативност на пейзажа, която говори – не за история на места, а за духовно намиране.
худ. Еслица Попова
Линията е свободна, уверена, на места – почти калиграфска. Тя не очертава, а подчертава – като жест, като движение, като дихание, като следа, по която можем да тръгнем, за да стигнем към своя спомен… или към себе си.
В заключение – тези шест платна, подбрани от Огнян Стамболиев като щрих към биографичното представяне на Еслица Попова не създават пълен портрет на своя автор, но са прозорци към разбирането на неговата същност като човек и творец, към търсенето, към магията на движението – осъществено през мисъл, пространство, памет, време и мечта.
Габриела Цанева
