Повече от четиридесет години след написването на „Фашизмът“ текстът на Желю Желев звучи смущаващо актуално. В него политическата мисъл е поставена над идеологическите клишета, а анализът на тоталитарните режими – фашистки и комунистически – разкрива механизми, които и днес продължават да действат под различни форми. В епоха, в която политиката често се превръща в територия на силови групи, демагози и олигархични зависимости, напомнянето, че политиците трябва да бъдат мислители, а не бандити, е не просто важно – то е жизнено необходимо.
ЖЕЛЮ ЖЕЛЕВ
03.03.1935 – 30.01.2015
БЕЗ ДАВНОСТ: “ФАШИЗМЪТ” – документално изследване на Желю Желев
Преди перестройката главното, което привличаше вниманието на публиката, беше пълното съвпадение на двата варианта на тоталитарния режим – фашисткия и нашия, комунистическия. Макар никъде изрично да не се правят аналогии, въз основа на документалния материал и начина, по който е организиран, читателят сам за себе си откриваше ужасявашата истина, че между нацистката и комунистическата политически системи, не само няма съществена разлика, но доколкото я има, тя не е в полза на комунизма.
Сега, когато средствата за масова информация открито говорят за тези аналогии и в подкрепа на твърденията си привеждат не малко фактически материал, книгата изглежда продължава да привлича вниманието главно с прогнозите за гибелта на тоталитарните режими.
*
Схемата, чрез която разпадането на фашистките тоталитарни режими е въздигането в закономерност (тоталитарна система – военна диктатура – демокрация с многопартийна система), поставя въпроса – ще бъде ли валидна тази схема и за нашите режими; дали ще бъде спазена закономерността или това ще става по някакъв друг път. Защото ако Полша потвърди тази схема, при това доста точно, то Горбачовата перестройка по начина, по който тя е замислена и се осъществява, представлява опит схемата да бъде коригирана.
Перестройката представлява точно алтернатива на военната диктатура.
Тя има амбицията да направи онова, което би трябвало военната диктатура да свърши, но да го направи по мирен начин, хуманно, културно, безкръвно, демократично, т.е. да осъществи цивилизован преход от тоталитаризма към демокрацията. Трябва да се каже, че по принцип такава алтернатива не е безпочвена. Самият факт, че Унгария я осъществява пред очите ни, а Балтийските републики успешно се домогват до нея, вече представлява едно потвърждение.
Но не навсякъде става така и това по начало не е толкова лесно. Голямо значение има политическата култура на народа, неговите морални устои, както и културно-историческите му традиции. В този смисъл колкото по-висока е политическата култура на един народ, толкова по-големи са шансовете му успешно да коригира схемата, като замени военната диктатура с перестройка. Възможни са и твърде разнообразни съчетания на двата пътя. Възможно е също страна, която твърдо е поела пътя на перестройката, било поради недостиг на политическа култура, било поради неблагоприятно съчетание на елементите, които формират политическата конюнктура, да се свлече от перестройката на пътя на военната диктатура; просто да не издържи големите вътрешни напрежения на перестройката.
*
Боя се, че за Съветския съюз като цяло това никак не е нзключено. Към обстоятелствата, които биха могли да доведат до подобно развитие на нещата, ще отбележа многонационалния характер на страната, различните културни нива на отделните нации, огромната номенклатура, колосалната военна машина, която в най-критичните фази трудно би устояла на изкушението да не вземе властта от ръцете на безпомощните цивилни, съхранилите се имперски навици, традиции, отношения и пр.
Но военната диктатура, колкото и да се опитва да запази старите тоталитарни структури, да ги спасява (както стана в Полша), не може да отмени прехода от тоталитаризма към демокрацията, напротив, ще го ускори. Радикализирайки противоречията, тя изобщо ускорява развръзката. Лошото е, че в този случай всичко това става с кръв, заплаща се с живота на не малко хора. С други думи, дали чрез перестройка, дали с помощта на военна диктатура, пътят, по който нашата комунистическа система непременно ще се разпада, е един: от тоталитаризъм към демокрация с многопартийна система.
*
Това е общото, закономерното, неотвратимото. Останалото са подробности.
Но животът, който винаги е бил по-богат от схемите и поради това не обича да бъде натъпкан в тях, сигурно ще ни изненада с нови, много по-причудливи и невероятни съчетания от елементите на политическата действителност, за които ние сега дори не се досещаме. Кой от нас, например, се беше сетил – макар че това е толкова просто и близко до ума – че
при демонтажа на нашия комунистически вариант на тоталитарната система, за определен период той ще трябва да деградира до равнището на фашизма, на по-несъвършения и недовършен тоталитарен режим на фашизма, и че в този смисъл за нас фашизмът ще бъде огромна крачка напред към демокрацията!
Звучи шокиращо и парадоксално, за по-неразвитото или девствено политическо съзнание сигурно ще бъде обидно, но едно са политическите илюзии, емоции и предразсъдаци, друго – политическите реалии и железните закони, на които се подчиняват.
Днес точно това предубедено или предразсъдъчно идеологическо мислене пречи на мнозина да разберат смисъла и значението на процесите, които стават в страни като България, Чехословакия, ГДР, Китай, отчасти дори и в Съветския съюз. Сега можете да чуете мнозина у нас, да се оплакват от режима, като казват „Страшно! Фашизъм!“, с което искат да ви внушат, че положението е станало по-лошо от преди, страната е станала по-недемократична.
Ако се опитате да им възразите, ще ви посочат постоянно разширяващите се репресивни мерки. Те обаче забравят, че още по-бързо се разширява легалното демократично движение в страната, че вече съществуват цяла дузина независими групи и движения, че се пробужда гражданско общество в страната и пр. — неща, които по-рано бяха абсолютно немислими.
*
Ето защо по-коректно ще бъде, ако кажем: да, вярно е, че сега страни като България, ГДР, Чехословакия, Китай и пр. с политически репресии, демагогията, цинизма, всеобщата корупция, шови-низма, патриотарството, безверието и пр., от една страна, и с неформалните движения, откритата борба за демокрация, промените и т.н. – от друга, приличат много повече на фашистки държави, отколкото на комунистически, но този факт свидетелствува само, че те вече са преживели определена демократична еволюция, достигнали са определена фаза на разлагане на тоталитарната структура. Защото не съществува друг път за преминаване от тоталитаризма към демокрацията, освен пътя на разрушаването на неговата политическа система.
Който обещава да прави демокрация чрез усъвършенствуване на тоталитарната система, занимава се с най-долнопробна демагогия.
Но понеже този въпрос е принципен, т.е. има не само теоретическо, но и непосредствено практическо значение в сегашния момент, заслужава си по-подробно да се спрем на него, да се опитаме да го видим в исторически план.
Ние, марксистите, първи в историята създадохме тоталитарен режим, тоталитарна държава — еднопартийна държавна система, изградена чрез насилствено унищожение на другите политически партии или чрез деградирането им до равнището на обикновени казионни организации, подчинени във всяко отношение на комунистическата партия.
Този абсолютен монопол на Комунистическата партия в политическата сфера трябваше закономерно да доведе до пълно срастване на партията с държавата и най-вече на държавния апарат с партийния,
вследствие на което начело на държавата и партията се оказват едни и същи лица, притежаващи неограничена и безконтролна власт, както и на всички по-ниски нива на държавната и стопанска йерархия – членове на партията. И за да бъде стабилна и непоклатима тази политическа система, абсолютният монопол на държавата и партията, на партията над държавата, или по-точно на партията-държава, този абсолютен монопол трябваше да се разпростре от надстройката върху икономическата база на обществото.
Трябваше всичко да се превърне в държавна собственост – едрата частна собственост по пътя на експроприацията, дребната – чрез насилствена, кървава, сталинска колективизация. Когато този процес на одържавяване на собствеността бива завършен, тоталитарния режим е напълно изграден.
Така се създава комунистическия вариант на тоталитарен режим, който и до ден днешен си остава най-завършен модел на тоталитарен режим в историята и съвременността.
Фашисткият модел, който често е бивал представян като антипод на комунистическия, всъщност се отличава от него единствено по това, че е недостроен, недовършен по отношение на икономическата база, вследствие на което е по-несъвършен и по-нестабилен.
Това може да се изследва дори по вътрешната архитектоника на нацизма и нацистката система, която все пак представлява най-завършеният фашистки режим. Тук абсолютният монопол на партията не се разпростира върху икономическата база или поне върху цялата икономическа база. Последната е представена от частна собственост, различни видове частна собственост, която естествено не поражда импулси към сцепление, цялостност, монолитност, по-скоро обратното — създава нееднородност, хетерогенност, различия, които в критична ситуация лесно прерастват в противоречия.
*
Монолитна надстройка и разнородна база — такова е несъответствието между политическата надстройка и икономическата база на фашисткия тоталитарен режим. Това го прави нестабилен и недълготраен. Затова всички фашистки режими загинаха много по-рано от нашите, комунистическите – едни като нацистка Германия и фашистка Италия в пламъците на Втората световна война, други като Франкистка Испания и Саладзаровата Португалия — след войната, тъй да се каже, в мирни условия.
Но фашистките режими не само загинаха по-рано, те се и появиха и по-късно, което показва, че в това отношение те са една жалка имитация, плагиат на оригинала, който представлява истинският, автентичният, съвършеният и завършен тоталитарен режим.
Моят приятел проф. Николай Генчев с присъщото си чувство за хумор винаги когато е ставало думи за фашизма, го е определял като „ранен, несистематизиран, бонвивански вариант на комунизма“, а самият Хитлер – като „жалък подражател и оперетъчен герой“.
Трябва да кажем, че в тази шега се съдържа зловеща истина.
Без да оневиняваме в каквато и да било степен палача и людоеда Хитлер, трябва да признаем, че в сравнение с палача Сталин, той е същинско джудже – даже и това е слабо като образно сравнение. Палачът Сталин би могъл да носи своя колега в джоба си.
Ще спомена само две цифри, които говорят по-красноречиво от всякакви доводи и разсъждения за принципно различните възможности на двата вида тоталитаризъм. До началото на Втората световна война – 1 септември 1939 г. – Хитлер е избил по-малко от 10 хиляди души. Както се досеща читателят, тук влизат жертвите от „нощта на дългите ножове“ (30 юни 1934 г.), когато биват избити опозиционно настроените ръководители на СА, както и цялата оцеляла либерална опозиция, „стъклената нощ“ („кристал нахт“, април 1938 г.), когато са извършени антиевропейските погроми, за които е написана 10 толкова много литература…
Към същата дата – 1 септември 1939 г. – Сталин е избил не по-малко от 10 милиона. Някои автори твърдят, че тази цифра е към 15 милиона, но няма да спорим за това, тъй като в случая не е толкова важно.
Важното е, че става дума за различие, което не се изразява в проценти (единият убил с толкова процента повече от другия), не се измерва и в кратности (толкова пъти повече от другия), става дума за различие, което се изразява с математически порядъци, т.е. за величини, с каквито се борави в космологията, астрономията, модерната физика…
*
Другият факт се отнася до жертвите от войната. Германия, която воюва в няколко десетки страни на Европа и Африка, и претърпява пълен военен разгром от обединените сили на съюзниците, дава между 7,5 и 8 мил. жертви, като тук, естествено, влизат и жертвите, които мирното население дава в тила, Съветският съюз, който влиза във войната близо две години по-късно, дава над 30 милиона жертви.
За да скрие своята негодност и провала си като пълководец, Сталин докато беше жив, признаваше 7 милиона жертви, Хрушчов призна 20 милиона, в момента според съветската публицистика жертвите са до 32 милиона. Има автори, които са на мнение, че тази цифра може да стигне и до 40 милиона.
*
Наистина, тук различията не се изчисляват в математически порядъци, но четири-пет пъти повече жертви при положение, че по-късно си влязъл във войната и не си воювал в толкова много страни както държавата-агресор, това косвено също говори за далеч по-голям палачески размах на завършения и по-съвършен тоталитарен режим.
Но може би, нищо друго не говори така красноречиво на тази тема, както отсъствието на каквито и да било опити да бъде свалено чрез военен преврат съветското ръководство за това, че е изправило страната пред военна катастрофа през цялата 1941 и 1942 година.
Историята на 20-тия век не познава такова страшно предателство спрямо собствения си народ и страната, каквото правят Сталин и неговото Политбюро.
Избиването на командния състав на армията, пълното занемаряване на военното материално-техническо снабдяване, демонтирането на отбранителните съоръжения по западната граница, престъпно-пренебрежителното отношение към многобройните предупреждения на разузна-вателните служби за предстоящото нападение срещу Съветския съюз, струпването на огромно количество немски дивизии в непосредствена близост до съветската граница, светкавичното нахлуване в Съветския съюз и пленяването до края на 1941 г. на близо четири и половина милиона съветски войници – всичко това в края на 1941 г. и началото на 1942 г. изправя Съветския съюз пред пълна военна катастрофа, когато Сталин е бил принуден посредством каналите на Берия да иска сключването на мир с Хитлер, чрез посредничеството на цар Борис.
Обстоятелството, че дори при тези катастрофални за страната условия съветските генерали не направиха нито един опит да свалят екипа на Сталин, показва само в какъв дълбок политически и идеологически колапс се намира общественото съзнание при завършения тоталитарен режим, какъвто бе тогава съветският.
*
При аналогични обстоятелства немските генерали, макар и безуспешно, на 20 юли 1944 г. се опитаха чрез преврат да свалят Хитлер и неговия режим. В Италия, година преди това (на 25 юли 1943 г.) военните начело с маршал Бадолио успяха да арестуват Мусолини и да отстранят фашистката партия от властта. И в единия, и в другия случай това беше възможно, защото немските и италианските генерали произлизаха от имуществените класи, което означава, че в гражданската област имаха под краката си почва и то в най-важната сфера на обществения живот-икономическата. Те имаха собственост.
На практика това означаваше, че ако заговорникът пропадне, ако с него се случи най-лошото, неговото семейство няма да умре от глад, няма да загине, родът му няма да бъде затрит. Във връзка с обсъждания проблем крайно интересно е да се напомни за идейната еволюция на Мусолини през последния етап от живота му, след като той бива освободен от плен от отряда на Ото Скорцени.
*
В резултат на продължителни размишления (а докато е бил пленник в крепостта в Алпите, имал е достатъчно време да размишлява!) той стига до извода, че трябва да създаде друга фашистка държава, където по пътя на национализацията всичко да стане държавна собственост. Мусолини е проумял, че само държавният монопол върху собствеността може да създаде монолитен и непоклатим тоталитарен режим, способен да гарантира фашисткия водач и фашистката партия срещу всякакви изненади от страна на военните.
Тези идеи той въплатява в плана за създаването на прословутата република Сало, чието осъществяване е било осуетено само от ускорения ход на военните действия на съюзниците на територията на Италия. Впрочем първите практически стъпки са били направени. Създаването на „Неофашистката република Сало“ е провъзгласено в началото на октомври 1943 г., естествено, в най-тясна връзка с генерала от СС Карл Волф и тогавашния немски посланик Рудолф Ран. На учредителния конгрес във Верона през ноември 1943 г. е приет призив към североиталианските трудещи се, в който се обещава работнически контрол върху индустриалните предприятия и частична национализация на земята…
*
Но да се върнем към основната тема. Като говорим за своеобразно преминаване през фазата „фашизъм“ при демонтажа на нашия комунистически тоталитарен режим и като представяме този преход за реална стъпка към демокрацията, това не би трябвало да се разбира съвсем буквално, в смисъл че ние се устремяваме към фашизъм едва ли не като към някакъв идеал, че ние ще прегърнем идеологията на фашизма и пр.
Ние ще преминаваме през него по необходимост, по неизбежност, по принуда и затова колкото по-бързо го преминем, толкова по-добре ще бъде.
Желю Желев
Из “Фашизмът”, автор Желю Желев, изд. „Народна младеж“, С., 1982, изд. БЗНС, С., 1990
