Днес, с публикуването на този разказ, поздравяваме Рени Васева за нейния юбилеен рожден ден – с пожелание неочакваните щастливи събития да продължават да озаряват житейския и творческия ѝ път.

Силна лятна сприя разтърсва селото и отприщва поредица от неочаквани събития. Таласъмът Вартоломей, стар познайник на хората, както и на нашите читатели, тръгва по следите на два избягали коня и попада на нещо, което променя всичко – не само за животните, но и за един мрачен, груб човек. Разказ за нежността, която се ражда на най-неочаквани места.

СЛЕД СПРИЯТА – разказ на Рени Васева

Сприята налетя внезапно и вдигна купата със сено в двора на Алито. Двата коня се отвързаха. Полудели сред яростното плющене на дъжда, те прескочиха ограждението и хукнаха надолу по улицата. Никой от къщата не излезе да ги гони. Селото беше затворило очи ужасено и не смееше да помръдне. А после тъмните облаци отнесоха сприята бог знае къде и селото просветля.

Таласъмът Вартоломей отвори най-напред едното си око, после и другото. Гледаше премрежено сумрачния хамбар и се чудеше как тая хала не успя да отнесе покрива. Надигна се и зашляпа в мокрото. Сградата беше стара, от тия, плетените, изгнила на много места, а някъде изронена до скелет. Да се чуди таласъм как още се държи. Вартоломей вдигна нагоре очи и отново огледа покрива. Не беше съвсем оголен той, добре че гредите стояха здраво.

На улицата сприята беше изсипала какво ли не. Довчерашният летен прахоляк се месеше на гъста кал, която спъваше таласъма и той вървеше трудно. Козината му се намокри, та по някое време трябваше да се поизсуши. Все се страхуваше да не настине. Пък и слънцето още не показваше цялото си лице. И то се боеше – да не го налети халата отново.

Откъм къщата на Алито се чу глас, който се вайкаше, че конете ги няма. Вартоломей се обърна и тръгна към гласа. Някой тичаше срещу него и ругаеше и господа, и дявола. Не беше Алито, беше Възела. И така търчеше, че почти изблъска Вартоломей от пътя. На гърба му подскачаше като обезумяла ловната му пушка.

– Каква напаст те гони, приятелю? – попита таласъмът и любопитно заоглежда човека.

Беше облечен все в същото защитно облекло, а главата му – все така обръсната. Възела гледаше мрачно, мълчеше и се канеше да отмине, но кой знае защо не го стори. Приближи се и каза в лицето на Вартоломей:

– Продаде ми тоя серсемин кобилата си, броих му всичките си пари, дето пазех за зор-заман и на, не завързал като хората конете, та бурята ги подкара бог знае къде.

– То така по-добре за кончетата, бре човек – измънка таласъмът, ама Възела не го чу, а продължи ядосано:

– А сега е изчезнал, щото знае кво го чака…

Вартоломей остави Възела да му попремине, после кротко попита:

– Искаш ли заедно да потърсим конете? Не ми се вярва да са отишли много далече.

Човекът промърмори нещо, брадясалото му лице се изкриви в подобие на усмивка. После кимна в знак на съгласие.

Изгазиха калта и излязоха на полето, където летните треви бяха зелени и жилави. Възела уж се водеше по конските следи, но високата трева ги потулваше, та често трябваше да се спират. Даже на едно място мъжът се обърка, отклониха се, завряха се в някакъв храсталак и едва излязоха – изподрани. Възела ругаеше, заканваше се на Алито и изреждаше всичките му роднини.

Видяха конете в една падина близо до реката. Ей тъй, внезапно изникнаха пред очите им, а Възела се затича към тях. Вартоломей вървеше бавно, за да даде на човека време да се порадва на откритието си. Когато обаче приближи, ахна от изненада. Между двата коня стоеше на тънките си крачета жребче. Кобилата го побутваше с муцуна, очите й грееха от любов. Таласъмът надникна в тия очи и изпита такава радост, такава радост… Обърна се към Възела, който вече викаше:

– Дяволите да ме вземат, тя, моята кобила… Гледай, гледай и запомни – моята кобилка си има конче. Какво е хубаво, по дяволите, най-хубавото на света…

Вартоломей виждаше как човекът се променя. Лицето му беше грубо, неугледно, смръщено, а сега… Сега някаква нежност се разливаше по него, обагряше небръснатите му страни, а ето че светна и в очите му. Таласъмът се хвана здраво за тая нежност, въздъхна и каза високо:

– Късметлийско да ти е!

Не се сдържа обаче и добави:

– Ама как така Алито ти е продал кобилата, не е ли знаел, че ще се ожреби? Сега, като разбере, със сигурност ще си поиска кончето. То не е влязло в сметката, нали?

Вартоломей успя да види навреме стиснатите юмруци и отскочи назад.

– Шега бе, човек, не разбираш ли от шеги?

Възела се засмя, хвана конете и ги поведе към селото. Вартоломей ситнеше след него. Продължаваше да се държи за тая избликнала човешка нежност, която обещаваше да не си отиде…

Рени Васева