ФИРМАТА – разказ на Рени Васева
В „Бамбука“ винаги беше сумрачно и хладно. Невена влизаше там само вечер, за да отпусне малко душица, да побъбри и да изпие една водка след уморителния работен ден. По дяволите и живите, и мъртвите! Откакто я зарибиха от тая фирма, за която впрочем имаше оскъдна информация в мрежата, се чувстваше изцедена до последна капка кръв. Ма то бяха едни безкрайни разговори с отвъдното, влизане в режим, излизане… Невена мислеше, че ще се адаптира бързо, защото обичаше предизвикателствата, а те бяха много и все апетитни. Но напоследък…
-Добра вечер, колежке! Пак си седнала сама.
-Тихо да ми е, Стамо, имам да събирам мисли.
Стамо си обърна един стол и седна. Взря се с настоятелен поглед в лицето на младата жена.
-Днес колко пъти влиза в режим?
-Абе два пъти, нищо работа уж, пък се разнебитих.
Невена замълча, после без да я подканват, продължи:
-Писател издирвах днес, пропаднал в последните земи на Мястото. Ти сам знаеш, че в тая честота на съществуване има не само предизвикателства. Направо си е опасно.
-И кой толкова е приритал за него?
-Брат му. Поне за такъв го представиха личните документи.
*
В „Бамбука“ запалиха резервните лампи. Стана по-светло. Невена се загледа в чашата и си представи за кой ли път проклетото Място. А Мястото тоя ден беше потънало в мъгла. Когато влезе в режим, жената почувства някакъв хлад и я побиха тръпки. Случваше й се за първи път и тя се притесни, че ще я помислят за некадърна. Имаше две ипотеки да изплаща, наемът на апартамента беше висок, животът поскъпваше от ден на ден. И с тая война в източния край на континента нещата съвсем загрубяха…
-Аз скоро не съм влизал в Мястото. Мене все по границата ме пращат. – каза Стамо. – Там, ти поне знаеш, процедурата си е една и съща от години. Няма как да сбърка човек. Ей го на, днес един предал богу дух в банята и гол голеничък седи и моли за връзка с жена си, дрехи да му донесе, че щял да се изложи. И аз, нали съм добра душа, се логвам при нея насред обяда й. Ми не ще жената да се види с мъжа си, глупак бил, комарджия и пияница. Не й е жал, че щял да седи гол в Мястото…
Невена се приведе към Стамо и тихо изрече:
-Това, което аз видях, не ти го пожелавам…
Стамо с нищо не показа нетърпението си, но прибра краката си под стола и се приведе напред.
-Какво точно видя?
Въпросът му увисна без отговор. Невена дълго мълча и Стамо се накани да си ходи.
-Мъглата – рече младата жена. – Мъглата ме поведе навътре, тя ми разказа как Писателя се криел в самия край на Мястото и не искал да се свързва с никого – ни с умрял, ни с жив…
Невена само затвори очи и думите се отприщиха като река, дълго задържала водите си зад някой бент.
– Документите постъпиха при мене в 14 часа, веднага след обедната ми почивка. Стандартна молба за свързване с починал, искане за трансфер на минимално количество емоционалност. Просто не си заслужаваше да се притеснявам. И въпреки това нещо тревожно се промъкна в капсулата. Техническият я провери два пъти пред очите ми и даде зелена светлина. Аз се настаних и бях готова да премина Границата, когато разбрах, че не съм сама…
*
Не беше сама жената и това накара кожата й да настръхне. Нищо не разбираше от новите технологии, разработени от Фирмата, които съвсем улесняваха връзката с „оня свят“, но като психолог знаеше, че човешката психика е податлива на какво ли не. Винаги нещо можеше да се обърка. Сети се, че най-старата от бабите в рода й наричаше Мястото „оня свят“. На колко години беше, когато умря? Може би над сто. У Невена се появи желание да си поговори с нея. Усещането за чуждо присъствие някак се притъпи с класическото отвличане на вниманието – съсредоточи се върху образа на баба си.
Капсулата беше стигнала граничната зона. Предстоеше проверка на документите. И не само. Граничните служби строго съблюдаваха реда и зорко следяха за нелегално преминаване от едната в другата територия. Беше опасно и въпреки това винаги се намираха авантюристи, готови на всякакви експерименти само за да се срещнат с някоя известна личност. Напоследък беше нашумял млад рок изпълнител, самоубил се в един от най-големите лондонски хотели. Просто да не повярва човек колко дилетанти се напъваха да вършат нейната работа. Пък и всякакви екстрасенси се появиха.
Капсулата спря, Невена се вгледа в мониторите. Проверката мина изненадващо бързо.
*
Тогава видя в дъното Мъглата. Беше се свила на кълбо и проточваше тънки змийчета около себе си, сякаш да опипа почвата под краката си. Сиво-черното й тяло пулсираше. Сърцето на Невена бясно запрепуска под работния комбинезон. Мъглата припълзя в краката й и стегна глезените в нежните си въжета.
-Ако искаш да оцелееш, ще трябва да ми се довериш. Писателя е опасен. Не си готова да го откриеш.
-Аз съм само посредник и представлявам Фирмата. Имам имунитет… – промънка Невена неуверено.
-Имунитет, казваш? Само опитай да попаднеш в неприятности, и ще видиш как Фирмата ще си измие ръцете с тебе. Не ме разсмивай.
Младата жена се посъвзе от първоначалната уплаха и реши да я кара по-внимателно. Трябваше да разбере какво иска Мъглата, а също така защо смяташе Писателя за опасен. В документите не беше маркирано високо ниво на риск и не беше зададена програма за аварийно прехвърляне в случай на нужда.
-Всъщност, ти как успя да влезеш през главата на техническите? – попита Невена. – И можеш малко да отпуснеш хватката, ще вземе да ми спре кръвта. Няма как да избягам.
*
Капсулата пристигна по местоназначение, спазвайки графика до част от секундата. За по-голямо удобство Фирмата беше моделирала време-пространствената вечност в някакви скоростни отсечки, по които служителите се движеха. И разбира се, от проклетата скорост им зависеше буквално физическото съществуване. Имаше героични фигури, които нямаха нищо против да удължават живота си, местейки се в Мястото с невъобразими скорости, за чието съществуване само се говореше. Никой за нищо вече не беше сигурен. Светът се раздвои, пространството стана многомерно.
Невена помнеше едно упражнение в Университета, когато професорът обяви, че всеки притежава свой енергиен двойник и ето, точно сега, в голямата аула ще може да се срещне със самия себе си. Тогава малцина успяха да провидят някакво свое миражно бъдеще, а самата тя не успя нищо, съвсем, съвсем нищо, защото се беше видяла положена в ковчег, над който никой не плачеше, и беше изпитала тъга, бездънна тъга, която й остави горчивия си вкус до ден-днешен.
Невена се беше разкрещяла, беше нападнала някого и ясно помнеше, че искаше да му извади очите. Оттогава не можеше да гледа никого в лицето и непрекъснато носеше тъмни очила – дори в местата, където слънце не вирееше. Професорът беше принуден да прекрати упражнението и за малко да я изгонят от Университета. Във Фирмата обаче никой не й поиска дипломата, достатъчно им беше интервюто, на което подробно я бяха разпитали за починалите й роднини. Пък самата Невена беше толкова замаяна от цифрата на обещаното възнаграждение, че не попита нищо и с всичко се съгласи. Глупаво младо момиче…Сега вече не можеше да напусне, защото обитаването на двата свята беше като наркотик. Колкото повече, толкова повече…
*
Мъглата беше освободила глезените на младата жена и като да стоеше в очакване. Капсулата обяви края на пътуването и буквално ги изплю в нищото. И да, Мястото си беше едно голямо Нищо. Ако нямаш познанието, ако нямаш уменията да се свързваш с така наречените души, ще си клечиш в Нищото безпаметен, докато не изтече и земното ти време. Някакви туристи бяха изчезнали по тоя начин, защото и такъв бизнес се беше развихрил наскоро. „Да прекараме отпуската си в земите на смъртната сянка!“ Не беше истина как само хората се връзваха на стотиците измамници. Особено в граничната зона…
*
-И когато капсулата ни освободи насред нищото, Мъглата ме обгърна, залюля ме и пред очите ми се изпречи сянката на мъж без лице. Свикнали сме на всякакви гримаси, знаеш Стамо, но да видиш някого безлик, е направо зловещо. Кой знае защо упорствам и приемам отвъдните сенки за личности. Ти самият оня ден сподели, че са като в театър, имало такъв – театър на сенките.
-Има, японският театър представя персонажите си като символи по-скоро, отколкото като пълноценни личности. – Стамо вече губеше търпение. – Ама разкажи най-сетне за Писателя. Що за същество е той? И кое му е опасното?
***
Човекът без лице заговори учтиво, като каза, че официално представлява Писателя, но обяви, че неговият работодател няма брат, и следователно няма да участва в този измислен контакт с някаква персона, вероятно с фалшива самоличност. Невена се притесни, защото разбра, че някой във Фирмата беше сгафил и сега тя щеше да обере калая. Почуди се какво да каже, може би трябваше да се върне или пък все пак да постигне някаква договореност с проклетата сянка.
-Аз идвам от Живата земя, всяко пътуване ми коства много, така че нека се разберем. Имам задачата да осъществя контакт между, момент да погледна, между Сотир Манолев, назовал се брат на така наречения Писател, и самия Писател. Впрочем той как се казва? Кое е истинското му име? Твърде много тайнственост… Това трикове ли са някакви, или пиар за набиране на аудитория?
Невена чак се задъха от усилието да говори всред задушливата мъгла.
Трябваше да я отведат при тоя Писател, не можеше да се прибере и да каже във Фирмата, че се е провалила. А си помисли, че това не е точно неин провал. Или някой не беше проверил самоличността на въпросния брат, или Безликия лъжеше от името на своя ментор.
*
Тогава мъглата се раздели, както вероятно морето се бе разделило под стъпките на Мойсей и народа му. Безликия тръгна напред, Невена се поколеба само за миг. След тях морето от мъгла се затвори. Младата жена не посмя да се обърне. Гледаше да върви плътно след сянката.
Възлязоха на някакъв баир, където мъглата сякаш се поразреди. И пред очите на Невена се очерта град, досущ като земен, с тая разлика, че по улиците му се движеха само сенки, и то без лица. Как се разпознават един друг? – помисли жената. – И как нематериални същества могат да построят нещо толкова материално като град?
*
После в ума й се загнезди съмнението, че тези къщи, църкви, музеи, кина са всъщност призраци. Та нали и тя, за да влезе в Мястото, се трансформираше. Опипа лицето си, беше си тук. Ето очите, по дяволите тия очила, носът й, леко изгърбен, широкото чело, обрамчено с къдрава кестенява коса. Слава богу, имаше лице. Май само мъртвите са еднакво безлики, а тя е жива, жива…Хем знаеше всичко това на теория, все пак беше минала курс на обучение, хем се стъписа. А срещата й с Мястото не беше за първи път. Всъщност беше за четвърти, като първия път – с придружител. После я оставяха близо до границата. Стамо я съветваше там да си остане, но Невена искаше да се докаже и прие да я изпратят навътре в територията на сенките. И да, в пограничните райони градове нямаше, само безкрайна тъжна пустош. Как можеше да се опише пустошта?
Когато влязоха в призрачния град, Невена видя как Мъглата се оттегли по една от малките улички и полека-лека изчезна. Нещо не й беше казала тази злобарка, премълча, а може би и скри. Уж трябваше да й се довери…
*
Сянката се спря пред една жълта сграда с крайно болезнен вид и каза:
– Чакай ме тука.
Невена застана до вратата, озадачена и вече обезсърчена.
Тогава съзнанието й се разгъна в някаква друга посока и тя се видя седнала на чаша кафе с мъж, който й беше странно познат. Мина време, докато разбере, че срещу себе си вижда Сотир Манолев, въпросния брат на Писателя. За тоя Писател с главно „П“ се носеха слухове, никой не го беше виждал. В „Бамбука“ някой каза, че не бил умирал, бил жив и именно като такъв успял да премине сам в територията на Мястото, без посредничеството на Фирмата. Според други това нямало как да се случи. Но се беше чуло и трето, а то звучеше зловещо – бил син на сянка и смъртен и нямал нужда от посредници.
Разбира се, човек със здрав разум нямаше как да повярва в такова нещо. Просто нямаше как. И ето, сега Невена се намираше на две места едновременно, а тоя, мнимият брат, пиеше служебното кафе бавно, с наслада, гледаше я в очите, а тя беше без очила и по дяволите, се беше вторачила в сивотата на погледа му.
***
Сотир Манолев беше дошъл във Фирмата в един понеделник и настоя да разговаря с посредника очи в очи. Не очакваше такова младо момиче и се намръщи, когато Невена протегна ръка за поздрав. Момичето, разбира се, забеляза явната недружелюбност, но като примерен служител се въздържа от коментар. Седнаха в една от приемните и Невена поведе стандартното интервю за прием на поръчка. Но още тук нещо не потръгна, както трябва. За начало се улови, че няма притеснения при срещата със сивите му очи. Свали си даже очилата, когато започна да набира детайлите на поръчката.
Брат, петдесетгодишен, по данни на патолога починал от удавяне. Специалистите в отдел „Преминаване“ обаче не бяха засекли движение на духовна субстанция и този факт беше озадачаващ. Професионалисти, и да сгрешат, си беше прецедент. Сотир Манолев беше готов да плати цяло състояние, но да открие брат си, който според него се беше загубил някъде навътре в Мястото. Там имаше зони, до които Фирмата нямаше достъп. Невена обаче долови нещо неискрено в думите на човека, някакво увъртане при отговорите на съвсем ясни въпроси. Реши засега да остави нещата така.
-Бихте ли описали по-подробно характера на своя брат? Доколкото можете, разбира се.
-И силен, и слаб човек беше той…Когато бяхме деца, ме защитаваше от гамените в квартала, ама като поотраснахме, реши, че трябва да се оправям сам. Така при едно сбиване загубих два пръста на дясната си ръка. Спомням си като ден днешен, че брат ми тогава ми се надсмя и ме нарече „Слабак“. Дълго време след това не му говорех… Но този факт не беше притеснителен за него, съвсем не…
*
Невена старателно си водеше записки. Интересно й беше да чуе историята за двете къщи, които братята бяха вдигнали в родното си село. Къщи близнаци, построени една до друга, опрели рамо до рамо, готови да приютят цели фамилии. Таман ги построили, и почнали да се рушат. Една нощ се ронела първата къща, на следващата нощ падала мазилката на другата. Братята се видели в чудо. И понеже не вярвали в магии и врели-некипели, решили, че материалите са негодни и строителната фирма ги е измамила.
Писателя обаче разказал на брат си старо поверие за рушащ се градеж. Къщите искали кръвна жертва. Сотир се смаял не толкова от безумието на предположението братово, колкото от начина, по който го изрекъл. Изглеждал истински щастлив, когато предложил да намерят човек и да го вградят. И понеже в основите вече нямало как, Писателя измислил преградена тайна стая, в която да заключат жертвата. Без врата, без прозорец.
-И знаеш ли, момиче, брат ми се смееше чистосърдечно, когато ми описваше писъците и стенанията, които къщите щели да запомнят…
*
В приемната се възцари неловка тишина, младата жена все още не беше обръгнала на емоционалния стрес, все още не беше разбрала, че в процентно отношение насилствената смърт надвишаваше тази, по естествени причини. Хората не ставаха по- добри дори когато имаха ежедневни контакти и с мъртвите. В това отношение Невена беше лаик. Но тя твърде скоро щеше да срещне другото лице на човешката раса. Беше неминуемо и неотменимо като природен закон.
-Наистина ли вградихте човек? – попита с натежал от вълнение глас.
-Честно казано, аз не отидох, когато трябваше да дойде кандидатът. Брат ми само ми рече с половин уста, че придумал някакъв скитник, щял да му даде не само покрив над главата, но и много пари.
– Кажете ми как загина брат Ви. По документи е регистрирано удавяне. Ако може, с повече подробности. Някой от колегите спомена, че Вие сте били свидетел.
-Ще разкажа, ама ще почна по-отдалече, че да не остане грам съмнение в достоверността на всяко едно събитие.
Невена кимна и се приготви да записва. Тоя път включи диктофона.
***
Декември пристъпи във владенията си. Беше изтекло сума ти време от деня, в който къщите престанаха да се рушат и се опериха с червените си керемиди почти по средата на селото. А селото си го биваше. Здрави къщи, двукатни, трикатни, хората се прехранваха от земеделие и дребно животновъдство. Герговите синове бяха отворили мандра, два магазина въртяха. Търгуваха и по чужбина. А устатата им сестра вдигна къща за гости, та идваха и по-отбрани хора от града. Писателя взе пример от тях и реши да прави хотел от къщите близнаци. Беше привикал брат си за съвет и да подпише някакъв договор за наем от десет години. И без това рядко се вясвал на село, и без това му било неприятно да влиза в къщата си, щото му се причували разни неща.
*
Когато Сотир Манолев влезе при брат си, усети как стаята едва се удържа да не го притисне в каменната си прегръдка. Счу му се пак оня дрезгав глас, съвсем похабен от евтините цигари. И му се прииска да избяга. Но очите на брат му бяха твърде зорки и Сотир се страхуваше от тях. Нямаше как, поне пред себе си трябваше да признае това чувство, което не му даваше покой.
Подписа документите, без да ги чете. И през цялото време нито веднъж не погледна брат си в очите. Писателя се правеше, че не забелязва този дребен на пръв поглед детайл.
-Остани за Коледата, момче, ще прекараме славно като в добрите стари времена!
Сотир потръпна, но кимна с глава. Не можеше да откаже точно сега. Щеше да се настани на първия етаж, където сякаш гласовете на къщата по-малко се чуваха.
*
Нощта го свари съвсем неподготвен, на село зимните нощи падаха внезапно, а дните като да бяха миг. Излизаше от кухнята на първия етаж, когато чу познатото простенване зад небоядисаните все още тухлени стени. И хем го очакваше, а се потресе, сякаш го чуваше за първи път. Някаква странна решителност го обхвана и той сложи ухо на стената. Стенанието се беше отдалечило, почти заглъхваше. Сотир тръгна след него по тъмните коридори и извивки на къщите близнаци. Щеше да броди, докато не открие проклетата зазидана стая. Тоя път нямаше да бяга. Вървеше опипом в тъмното. Такова тъмно и такова тихо можеше да се види и чуе само на село. И само в мръсните дни.
Точно си го помисли, и пред очите му застана призрак. Мършав, дребен, облякъл окъсано тънко палто. Призракът сложи костелив пръст на посинелите си устни. Сотир не издаде нито звук. Тръгнаха заедно нагоре, към таванските помещения. Там луната провираше ледената си светлина през зацапаните капандури на покрива.
-Не трябва да се плашиш от мене. И макар да не съм тука по собствено желание, някак свикнах с мрака и най-вече с Писателя и неговото ужасяващо присъствие. Оказа се предизвикателство да съжителстваш с чудовище. Вече познавам отлично тъмната страна на братовата ти душа. Но ще ми трябва помощта ти, за да отърва света от него.
*
Сотир се стъписа, само за миг си представи всички кървави сцени от филмите за вампири, върколаци и призраци, караконджули, извънземни… Призракът го гледаше насмешливо, после продължи със сериозния си дрезгав глас на пушач:
-Виж, няма друг начин, ще трябва нещо да направим. Само да премине от обратната страна на света. В Мястото ще му бъде добре, пък и няма да наранява вече никого. Прокълната душа е той, ни е мъртъв, ни е жив…
Сотир Манолев не знаеше да вярва ли, или да не вярва на призрачното създание, което само преди няколко месеца е било човек от плът и кръв. Вярно, мръсна плът, гладна, впиянчена, но все пак жива. Реши да му повярва…
***
Невена беше вперила очи в диктофона и внимателно слушаше разказа.
-Чакахме Коледата, когато ме привикаха в кметството да ми кажат, че са открили тялото на брат ми в реката. Аз тъкмо се канех да ида в града, да купя някои неща за новите бани, които правехме на втория етаж на къщите близнаци. Дойде местното полицайче, разтревожено и даже като че уплашено. Моето сърце не трепна. Разпознах тялото и толкова. От тоя ден и призракът изчезна, гласовете – също.
Невена не разбираше – човекът твърдеше, че не се вълнува от братовата си смърт, а беше издирил фирмата и плащаше луди пари, за да го свържат с един мъртвец, който му беше безразличен. Таман да попита, и Сотир продължи:
-Вижте, аз разбирам, че за страничен човек като вас нещата, меко казано, са неясни. Но аз ще помоля само да си свършите работата…
*
Тук Невена стана от стола си. В „Бамбука“ бяха останали твърде малко хора. Минаваше полунощ. Стамо обаче хвана ръката й и я спря.
-Разкажи ми всичко! Петък е, ще те изпратя до вас…
Невена погледна своя колега и видя колко уморени бяха очите му. Но всред тая хронична умора проблясваше пламъчето на истинско любопитство, на добронамерен интерес. И Невена отстъпи.
-Давай да свършваме по-бързо. Сега ще попътуваме с тебе… Не съм го правила досега…
-Наистина ли? – Стамо не вярваше на късмета си.
***
Капсулата се отвори, пропусна и двамата, после безшумно се приплъзна по времевия канал в посока, неизвестна на Стамо. В първия момент в стомаха му нещо се надигна, но после тялото му свикна с високата скорост. Не очакваше, че Невена е толкова… Не намери точната дума, с която да определи поведението й. Може би безразсъдна или….
Пътуваха през всичките спомени на Невена и търсеха оня момент, когато тя беше намерила Писателя и го убеждаваше да се свърже с брат си Сотир Манолев. Стамо през цялото време нещо си припяваше, а ръцете му не спираха да мърдат пръстите си. Сега вече нямаше нужда от посредничеството на безликия.
– Бързо ви открих, неочаквано имах късмет… – изрече Невена, като се взираше в човека, когото всички знаеха като Писателя. За разлика от безликите, той имаше неприятно натрапчива физиономия.
– Не съм се губил, нито съм се крил. Измислици на някой, който се зове мой брат. Вие не носите ли отговорност като оторизирано лице за връзка между Живата земя и Мястото?
*
Писателя гледаше с презрение Невена, която пак си беше сложила тъмните очила. Тогава се намеси Стамо, а не биваше да го прави. Пътуването в нечий спомен беше крехък процес, който можеше да се разпадне при най-малкото невнимание. Но това си беше бял кахър в сравнение с факта, че двама-трима бяха останали да блуждаят завинаги в чуждото съзнание. От тази земя трудно се излизаше. Все пак имаше надежда, защото се беше чуло за нова технология, която можела да върне блуждаещ в Живата земя.
Писателят изслуша предложението на Стамо и внезапно се съгласи да се срещне със Сотир Манолев, но вече в тяхно присъствие. На Невена не й се искаше тоя човек да нахлува в зоната на нейните спомени, но се съгласи и тя, защото това, което правеха, беше незаконно. Достраша я Стамо да не я издаде и да я уволнят набързо-набързо.
Сотир Манолев се приобщи към тях чрез една от новите системи за транспортиране, но беше видимо променен. Сега той беше се сдобил с някакъв арогантен щрих върху лицевото си изражение. Невена се учуди и пошушна на Стамо, че може би има нещо нередно в тази среща насред нейните спомени.
Застанали лице в лице, живият и мъртвият най-напред се докоснаха.
-Не знаех, че това си ти…Но защо си се назовал мой брат? Можеше да не се появя в твоя времеви отрязък никога? – гласът на Писателя почти заглъхваше.
-Нямаше ли да откажеш среща с мене? Все пак аз се опитах да те удавя преди години. Колко минаха, три, четири или повече?
-Точно пет години и три месеца. Буйна беше реката тогава, а ти, макар че ми беше пръв приятел, ми завидя за книгата и наградата. Беше измислил историята, да, но я написах аз и я превърнах в жива действителност. А ти ме бутна в реката, макар да знаеше, че не мога да плувам. Сега си дошъл да се извиняваш ли, що ли?
-Дойдох, защото знам, че не може да си мъртъв. Ти си мислеше, че съм избягал, а аз само се скрих в тръстиката и те видях как изплува. – Тук Сотир Манолев потърси очите на Писателя.
-И не поиска да ме догониш? Толкова ти е и омразата, човече. Колкото да бутнеш някого в речните вирове.
*
Стамо наблюдаваше спомените на Невена с удивление. Двама мъже пред него – една крехка жена ги беше принудила да застанат един срещу друг. И чу нещо, което го изненада:
-Ще ти върна откраднатата самоличност. Нищо не стана така, както го бях намислил, нищо.
Сотир Манолев си беше признал, че всъщност е Писателя, така ли? Стамо стоеше насред спомените на Невена вече съвсем объркан. Назованият Писател пък, от своя страна, се явяваше Сотир Манолев…Защо тогава призракът клошар искаше него да затрие? Нима и той беше в неведение за самоличностите на тия двамата? Стамо почувства еднаква неприязън към тях.
-Какво си мислеше… – заговори мнимият писател, – че стоновете на вградения клошар ще ме побъркат? Че ще избягам от село, ще се откажа от всичко, за да можеш ти като Сотир Манолев, да се порадваш на имане и слава? Дребна душица си, приятелю, съвсем, съвсем дребна. И да ти кажа, не съм тука, защото бягам от тебе. Тука съм, за да опозная Мястото, дало убежище на толкова безсмъртни души. Както казва колегата Г.Г., времеубежището на миналото може да ни спаси, но е по-вероятно да ни погуби.
Стамо се опита да каже нещо на Невена, но после се отказа. Не искаше да й навреди. Все пак тя го беше пуснала в спомените си. Мнимият Писател беше млъкнал, назовалият се Сотир Манолев разглеждаше Мястото с интерес.
-Хайде, връщам ти кожата…И признавам пред свидетели, той посочи Невена и Стамен, че аз съм Писателя, който през живота си написа една-единствена книга. Банална и бездарна книга. Заявявам пак пред свидетели, (Невена и Стамо кимнаха с глави), че ти написа всеизвестния роман, който наградиха, а никой и не знаеше, че можеш да пишеш. Аз си присвоих името ти, като преди това исках да те удавя…Връщам ти кожата, да, но го правя само защото не мога да търпя стоновете на оня призрак клошар. Не че за него съжалявам. Дразни ме. Хайде, ти се прибираш в къщите близнаци, аз оставам.
*
Тук в паметта на Невена се появи бяло петно. Стамо усети познатото прималяване и ето, двамата пак седяха в „Бамбука“ и стискаха чашите си. Невена стана да си върви:
-Никой не се променя истински ни в живота, ни в смъртта. Пием си насипаното по чашите, и туй то! Дано и двамата се провалят вдън Мястото. Още утре ще докладвам във фирмата за убийството на човек. Да вървят и да открият къде точно е зазидан нещастният клошар.
Стамо се съгласи, като вдигна палец нагоре. Барманът високо подвикна, че е време да затваря. Невена беше на вратата, когато Стамо я спря с думите:
-А не ти ли е хрумвало, че те са просто един и същи човек… Една и съща мизерна душица в различните проявления на вeздесъщото време? Колелото, проклетото колело винаги се върти. И за живите, и за умрелите…
Невена изчака Стамо да свърши и добави:
-Значи, смърт няма…
Рени Васева
