ГАДНИ ЯВЛЕНИЯ – статия на Димитър Анакиев

РОЗОВО МАСЛО И РЕВОЛЮЦИЯ

“общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикациии са едно от най-гадните явлениа у нас” (Иван Хаджийски, Оптимистична теория…)

Декемврийската революция[1], насочена срещу неограничената власт на клептократичната неосталинистка олигархия, която е завладяла България и все още продължава, оправдава последните ми писания[2] за българския революционен дух и критиките към дребнобуржоазната интелигенция (или „полуинтелигенцията“, както я нарича Иван Хаджийски), която се опитва усилено да омаловажи българския дух и характер с твърдения за „консерватизма“ на българите и други подобни и които използват сталинистката карикатура на Живков като модел за българина, а не на Левски, Ботев или Кръстьо Раковски, например.

Характерът на сравненията в българския обществен живот показва кой е (все още) на власт днес – тези, за които Живков е пример за подражание.

*

Най-грозното от явленията, наблюдавани в днешното българско публично пространство, е пълното изоставяне на траекторията на българското политическо развитие и неговите леви традиции.

По-голямата част от българския пост сталинистки интелектуален елит, независимо дали е виждал Запада или не, се държи така, сякаш са западняци от девет поколения. Това предполага презрение към българската традиция и презрение към левицата.

Когато обаче говорят за западните ценности, те не знаят, че левичарството е основната характеристика на западната традиция и може би единствената, която отличава Запада от Изтока. В азиатската традиция няма традиция на левичарство; няма традиция на критично мислене. Така че, когато Калин Манолов, един от журналистите със силен ционистки акцент, повтаря като папагал „Има два пътя, десният и грешният“, той всъщност пледира за Азия, макар че вероятно не го осъзнава.

*

Стигнахме до точка в общественото развитие, в която вече не следваме собствения си път, белязан от величия като Иван Хаджийски и Жельо Желев, а вместо това създаваме идоли от треторазрядни американски актьори и техните торийски послушници.

Причината: стълбовете на нашата социална мисъл са марксистки (моля, не сталинистки, а марксистки). Но има ли по-добра методология за разбиране на обществото от марксизма? Ако има по-добра, кажете ми, но, моля, не натрапвайте сталинизма в марксизма.

*

Александър Стоянов, историк с бизнес талант, чието фалшифицирано тълкуване на Октомврийската революция вече споменах в по-ранен текст, обича да изтъква, „че никога не е имало турско робство“, до тук добре, но след това публикува книга, в която смята османския период на българите за „катастрофа“.

Нещо повече, смята, че българите в Османската империя са се превърнали в опортюнисти и затова изразява песимизъм за бъдещето на българската нация, казвайки, че е скептичен и към днешната рево-люция (която напълно го отрича).

Хубаво е да имаш талант за бизнес, но бизнесът изисква винаги да си в основния разказ – няма място за алтернатива.

*

Интересно мнение е изказано публично няколко пъти от културолога Георги Лозанов, а именно, че „либерализмът произтича пряко от християнството“.

(Ами ако идва от Платон, чудя се?)

Иначе българските пост сталинистки интелектуалци обичат да поставят християнството в идеологическия дебат, което не е често срещано явление на Запад, където религията се счита за интимна тема. Може би българските пост сталинистки интелектуалци искат да се разграничат от сталинизма по този начин? Казваш, че си християнин и веднага си решил всички проблеми със сталинизма, изобщо не е нужно да имаш критично мислене. Ако слушаш и рокендрол върху това, значи че си успешно приключили целия процес на доказване.

Прилича на стратегията на щраус, със заравяне на главата в пясъка.

*

И когато твърдя по-горе, че няма по-добър метод за оценка на обществото от историческия материализъм (марксизъм), а тук по-късно изброявам различни социални оценки на постсталинистката интелигенция и нейните постижения в буржоазната мисъл, позволете ми да ви спомена есето на Златко Енев, редактор на списание „Либерален преглед“: „Двама герои на литературата, две половини на истината“, публикуван в сайта „Площад Славейков“, 05.12. 25.

Този текст прекрасно илюстрира разликата между либералната критика и марксистката критика. Авторът разглежда социалните реакции на двама известни писатели, Милен Русков и Георги Господинова, като развива, по познат шаблон, два модела на поведение, които той смята за типични за „постосманските“ и „посткомунистическите“ българи. Единият е „бунтарският“ модел, а другият е „конформисткият“.

*

Той смята, че и двата модела имат една и съща причина: страх, който е следствие от историческото осакатяване на българите. О, моля ви, какви празни теории, които целят единствено да принизят „осакатените“ българи спрямо възвишените евро-пейци. Либералните западняци са не по-малко конформисти от българите. Конформизмът е типична черта на средната класа, която може да се види и у по-ранни поколения български писатели: Вазов е конформист, Ботев е бунтар, например.

Може да има теми, които либералните западняци артикулират по-свободно от българите, например сексуалността (което изобщо не е сигурно), но ако започнете да говорите за пари, изведнъж нещата ще се променят.

*

Все пак, тъй като вече сме в областта на литературата, нека спомена моя опит с хайку поезията.

Хайку поезията е идеално средство за изучаване на народния характер – нека ви обърна внимание – защото хайку се пише не само от поети, но и от широките маси. След като съм редактирал около дузина международни хайку антологии, мога компетентно да сравня българския народен характер с този на други народи и твърдя, че българите са вътрешно много по-свободни от германците, французите, сърбите, руснаците, белгийците, канадците и всички останали, които пожелаете в либералния и християнския спектър на цивилизацията.

Едно от фактическите доказателство за това мое твърдение е характерът на езика, използван от поетите: българите пишат на жив, поетичен език, докато повечето либерални западняци пишат на дървен, рацио-нален език. В българското сърце има океан от дива свобода, която човек от либералния, християнски Запад по принцип не познава. Той познава схемите и шаблоните.

Дори ако разгледаме темата за сексуалността, където западните либерали би трябвало да са по-свободни, не е така. Жанрът „женски почерк“ на българското хайку е по-развит, отколкото на Запад като цяло. Ще ви дам пример на две хайку от Венелина Петкова, едното силно символично, другото директно:

„Седем пъти дявол и седем пъти бог“ –
отрова от лютиче потича по мъха
на средната линия на тялото ми

отдадена на лятото
и жегата в ума ми
цял ден ходя без гащи

Някой вижда ли историческото осакатяване? Точно обратното, в либералния свят едва ли ще намерите хайку поети, които изразяват толкова свободно своята сексуалност. И не бива да се ограничаваме само до хайку. Можем да се върнем към Елисавета Багряна, която беше пример за подражание на най-великата сръбска поетеса Десанка Максимович (което сърбите, разбира се, няма да признаят).

*

Преди време размених няколко имейла със Златко Енев. Причината беше положителното му писане в „Либерален преглед“ за сръбския писател Момо Капор.

Разбира се, за нашите парвеню либерали сърбите са носители на европейската традиция, а ние, българите, сме осакатени. Предупредих Енев за ролята на Капор в последните войни, в които той беше един от носителите на националистическа пропаганда. Той отговори: „Ами, не знаех това“ и това беше краят на темата.

Виждаме, че либералната критика е не само неоснователна, но и до голяма степен безотговорна. Хората пишат това, което им се пише. И това е всичко.

*

И за да не си помисли някой, че съм антилиберал (всъщност е точно обратното), трябва да спомена тук едно велико и уникално произведение на българския либерализъм, книгата „Антиистория славянобългарска“ от Георги Константинов.

Това е книга на един велик, свободен дух, но, за съжаление, в съответствие с българската традиция, отново от лявата страна на политическия спектър. А това означава в западната, европейската традиция.

От нас зависи да решим дали да уважаваме собствената си траектория на развитие или да следваме чужди (треторазрядни) идоли. Българската история е едновременно бурна и специфична, но българите винаги са били на нивото на своите исторически задачи.

И нека добавя тук, нашият съсед в региона, който има по-кратка и по-периферна държавна история и въпреки това споделяме някои периоди, няма нито Хаджийски, нито Желев, нито Марков,  нито Константинов в социалния си корпус. Да не говорим за Раковски, Захари Стоянов, Левски и Ботев.

Заимстват много от постулатите на социалния си живот от българите, а и много от тях крадат.

Но всичко това не пречи на нашите новоизгряващи либерални постсталинистки интелектуалци да смятат сърбите за свои модели за подражание.

*

Наскоро гледах разговор между Лекси Фльор, едно от видимите „Джензи“ /поколение Z/ лица на Българската Декемврийска революция, и Веселин Дремджиев.

Тя снима документален филм на фронтовата линия в Украйна и носи фиолки с българско розово масло със себе си като подарък за украинските бойци! Ето, нека нашите либерали се поучат от „Дзензи“ на позитивно отношение към българската традиция.

[1] Евгений Дайнов във ФБ, „Това не са протести, това е революция.“

[2] Димитър Анакиев, „Култура на лъжите“, gabriell-e-lit, София, 2025

Димитър Анакиев