МАТЕЙ ВИШНИЕК – ТВОРЧЕСТВО – проза

29.01.1956

ПРОЗА

ПОЕЗИЯТА… – есе на Матей Вишниек

Като си помисля колко много я обичах… Повече от двайсет години я обичах. От единайсетгодишен, когато написах първото си стихотворение и го публикувах в едно ученическо списание в Радауц. Като луд я обичах ден и нощ, години наред. Заспивах с мисълта за нея, изстрадвах всяка написана дума… И след всяко сполучливо стихотворение страдах, че не мога да променя веднага хода на историята и света, както предполагах, че би трябвало да прави поезията.

Като бито куче я обичах, като скитник, който обожава свободата, като конекрадец, който се е влюбил в откраднотото животно. Обичах я, служих й страстно, яростно, до момента, когато се научих как се използват думите. Писах, играейки си първо с думите и с моята душа, а след това  и с моите собствени граници и с въображаемите  ми граници, които се опитвах да затворя в думите.

Обичах я  наистина страстно, и все пак, не докрай. Постепенно, без да си давам сметка, моята поезия се превърна в театър, погълнаха я  моите пиеси, стопи се в репликите на моите персонажи… А след това се стопи  и  в друг език. От трийсетгодишната ми възраст моите стихове са вече бяха все по-малко.

Трябваха ми цели седемнайсет години, за да ги събера отново в книга /а между 1980 и 1984 издадох последователно цели три книги!/.

Вече не я обичах, и  накрая се разделихме приятелски. Когато усетих, че няма да мога да й дам всичко от себе си, я помолих за прошка и тя ме разбра. Разбра ме така добре, че ме подтикна, с  такова коварство, каквото не очаквах, да подготвя тази антология. Да избера аз, самият, онова, което ми се струваше  добро, също като оня конекрадец, влюбен в животното, което е откраднал.

Смущаваща и коварна, какво друго да кажа, не очаквах подобно нещо. Струва ми се, че през всички тези години съм успял да стигна само до две-три истини. И ето, че сега ще трябва да започна всичко отначало.

Матей Вишниек

Превод Огнян Стамболиев