ГАНДАТА – разказ на Кръстьо Рибаров и Тоня Борисова

…По обед, като напече яко, Гандата и Илия закарат овцете хубаво да се напоят на Ганчова чешма в горния край на Котанка, под връх Кръста, а подир туй връщат стадото в агъла.

Там овцете налягват под крушите на сянка и блажено преживят. Гандата и той ляга под някоя круша, по-далеч от овцете, да не го хапят мухите; завива се в жегата с кожуха и пуска бурията на мощното си хъркане. В туй време Илия бере круши, яде на корем, хвърля камъчета надалеко и на воля се търкаля из треволяците с овчарските кучета. Момчешка му работа! Играе си той, ама и надава ухо – чуе ли се бумтящата бурия на бати му Ганчо. Щото, събуди ли се Гандата, Илийката трябва да се яви тозчас под крушата.

Спи Гандата, загрят под големийо кожух, спи дълго и сладичко, ама по някое време вземе, та ожъднее. Събужда се с пресъхнало гърло и се провиква:

-Ей, Рибарь, яла тука!

И Илия начаса пристига.

Вади Гандата от пояса си едно лимонадено шише, подава го на момчето и заръчва:
-Кума (хайде), одма (веднага) го налей с удъ (вода), чи изгоряй!

*

На около 400-500 метра от агъла, до сами гората, от едно си време има градена чишмя – с каменно корито и чучур. Взема Илия шишето и тръгва към чишмята. Налива студена вода и бързешката гледа да съ върне, да съ не ядоса Гандата – кога е жъден, хич не му й до чакане!

Подаде Илия пълното лимонадено шише на плувналия в пот чобанин; оня го надигне, изгълта го наведнъж, погледне празното стъкло и рече:
-Още идно!

И Илийката пак тръгва къмто чишмята. Колко й вода в едно лимонадено шише! Гандата го излочва на един дъх, врътва очи към чишмята и пак вика:
-Ощи идно!

Тъй – поне три-четири пъти. Снове Илийката от крушата – до чишмята и обратно. Слънцето пече, главата му дими от жегата, ама няма как – жъден е Гандата, съвсем е пресъхнал под тоя дебел кожух. Думата му на две съ не кърши. Удъ иска – и толкоз!

*

Чи как няма да прежаднее, нали на гърба му все виси улията (торба от щавена овча кожа с вълната навънка), в нея си носи порязаница хляб, буца солено овче сирене, някой и друг стрък чесън. Сиренцето на баба Цоньовица си е бая тръпкаво (солено), иска да го поливаш – я с винце, я – с водица! Е, винце Гандата вижда чак на есен… Саде бистрата водица остава.

Тая улия той я беше купил от Карнобашкийо панаирь – повечето селяни само за панаиря сколасваха да излязат извън Терзелия. Гандата се гордееше и фукаше с неговата улия пред другите овчари, щото беше голяма и цялата нашарена с пъстри копчета – за хубост! Където и да ходеше, тя все на рамото му висеше – нали вътре е „ранътъ” (храната), а без „ранъ” – отнюд (никак) няма „жувот”! Пък и за възглаве му служеше, кога си полягваше за следобедна дрямка.

***

Илия, потен и зачервен, за четвърти път вече отива да пълни шишето и там, на чишмята му идва акъл – да се отърве от него.

Речено-сторено. Блъска шишето в камъните и то – прас! става на сол. Илия се пльосва в коритото на чишмята и мокър, с жвакащите цървули поема обратно към агъла. Върви по пътя и се мъчи да се разреве – ужким без да иска, случайно се е подлъзнал и строшил безценното лимонадено шише.

-Бат Ганчо, Бат Ганчо-оо, паднай, стоший шишето-оо! – прави се, че му й мъчно Илийката, търка с юмруци очите си и трепери, чорбаджията да не съ сети, какво му съ й случило на шишето наистина.

Гандата, още сънен, се надига и изревава гръмогласно:
-Ах, ти – дълъг Рибарь! Нарочно си го строшил! Нарочно-оо! Мискинин! Тряба да ти хвърля един хууубав бой: оттук – до село! Ама й много горещо и дип, чи мъ мръзи (мързи) – отърваш кожата, магаре ниедно!

*

Вечерта, като се прибират вкъщи, Гандевата майчица, баба Цоньовица – шейсетгодишна, едра и пъргава жена, еднакво оправна за домашна и кърска работа, бърже туря софрата за вечеря. Капва на сина и мъжа си по един напръстник ракия, дава им за мезе бая подлютени, наклъцкани домати и чушки, сипва им тлъста кокоша чорба и търкулва на паралията бяла пита с масълце и сиренце.

И чак кога раздигне софрата и измий паничките, свидливата чорбаджийка занася на прегладнелия Илийка един комат онзиденшен хляб и пръстена пахарка със сурватка (отцедената течност при правене на сиренето), примесена с малко натрошено овчо сирене и му казва с мазен глас:
-Топи, Илийка, бабе, топи! Аз знайш ли ко сладко съ натопий!

И той топи – къдя да иде!

После – хъката-мъката, признава за белата и иска от баба Цоньовица друго шише. Да, ама друго шише – откъде? Подава му тя една шарена трилитрова стомна и му заръчва да я варди – като очите си, щото много си я обича и от нея водата най и е сладка.

И ето – не щеш ли, работата на Илийката се усложнява: до септември чак да разнася пълната, тежка стомна из мерата и да варди да я не чукне и пукне някъде, щото посля Гандата, за хатър на баба Цоньовица, зарад тая скъпоценна стомна, неговата гърбина шъ спука от бой, а главата му шъ разцепи куту презряла любеница! Чи на туй отгоря – няма и да му платят!

Илийката, оттърва боя тоя път. Гандата си затрая за строшеното стъкло, преглътна яда си – не му съ ще за таквоз нящо да се жалва пред вечно смръщения тейко на Илийката – чичо ми Атанас Рибаров… Тъй, ам чи ко – зарад едно лимонадено шише, струва ли се да се смразява със страховития Танас Рибаря?

*

През септември, щом Илийката тръгнал на училище, Гандата, дорде да намери друго момче за помощник, доста време разнасял стомната в дисагите на магарето. От едната страна стомната, от другата – един бая тежичък камък, за равновесие, та да са не „изсахлят“- изсухлят дисагите.
Горкото магаренце!

Кръстьо Рибаров и Тоня Борисова

Из “Нашенски зевзеци”, автори Кръстьо Рибаров и Тоня Борисова

подбор: Людмила Данова