НЕЗАГЛЪХВАЩИЯТ ГЛАС НА ФЕДЕРИКО ГАРСИЯ ЛОРКА – стихотворения
Роден на 05.06.1899 г.
Разстрелян на 19.08.1936 г.
CASIDA DE LA ROSA
La rosa
no buscaba la aurora:
casi eterna en su ramo,
buscaba otra cosa.
La rosa,
no buscaba ni ciencia ni sombra:
confín de carne y sueño,
buscaba otra cosa.
La rosa,
no buscaba la rosa.
Inmóvil por el cielo,
buscaba otra cosa.
КАСИДА* ЗА РОЗАТА
Розата
не търсеше утринна заря:
почти вечна в своите клонки,
тя търсеше нещо друго.
Розата,
не търсеше ни светлина, ни мрак:
на границата между плът и блян,
тя търсеше нещо друго.
Розата,
не търсеше роза.
Неподвижна от небето,
тя търсеше нещо друго.
* Касида – поетичен жанр с арабско-персийски произход, творбите са моноримни, без определен брой на стиховете. Един от най-добрите представители на този стил в дохристиянска Андалусия е кордовският поет Ibm Hazm de Cordoba (994-1063)
превод: Анатолий Буковски; източник сп. “Литернет”
БАЛАДА ЗА МОРСКАТА ВОДА
Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.
– Какво продаваш, моме тъжна,
с гърдите голи и злочести?
– Продавам аз, сеньор, водата
на морето.
– Какво ми носиш, момко черен,
примесено с кръвта ти буйна?
– Сеньоре, нося аз водата
на морето.
– Кажи ми, сълзите солени
отгде извират, мила мамо?
– Аз плача със водата
на морето.
– Сърце, а тая нетърпима
горчивина къде се ражда?
– Безкрай горчива е водата
на морето.
Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.
ИСТИНА
Ах, колко мъка, колко труд ми струва,
да те обичам, както те обичам!
От твойта обич тегне ми сърцето
и въздухът
и шапката ми даже.
Кой би се съгласил от мен да купи
на шапката копринената лента
и тая моя скръб от бяла прежда
за изтъкаване на кърпи?
Ах, колко мъка, колко труд ми струва
да те обичам, както те обичам!
КИТАРАТА
Китарата почва
да плаче.
Разбити звънят
на утрото чистите чаши.
Китарата почва
да плаче
И няма да млъкне.
Не може
да млъкне.
Плаче така монотонно,
както плаче водата,
както вятърът плаче
под снежните преспи.
Не може
да млъкне
Плаче за мили
далечни неща.
За знойния пясък на Юга,
възжаждал камелии бели.
Плаче за стрела без мишена,
за вечер, зора не видяла,
за първата птица на клона
умряла.
Китаро!
Сърце смъртоносно ранено
с пет меча.
РОМАНС ЗА ЛУНАТА
Дойде в ковачницата черна
луната със волани бели.
Момченцето я гледа, гледа,
не може да й се нагледа.
И сред полюшнатия въздух
ръце замахала, луната
разголва, чиста и порочна,
гръдта си от олово твърдо.
– Луна, луна, по-скоро скрий се,
че ако циганите дойдат,
от твоето сърце гердани
и пръстени ще си направят.
– Момченце, нека потанцувам.
Когато циганите дойдат,
въз наковалнята с очички
притворени ще те заварят.
– Луна, луна, по-скоро скрий се,
конете им аз вече чувам.
– Момченце, чакай, не ми мачкай
колосаната белота.
Летеше конникът, заудрял
по тъпана на равнината.
Притворило очи, момчето
в ковачницата бе заспало.
А циганите, бронз и дрямка,
през прашните маслини идат.
Главите – вдигнати нагоре,
очите – жълти и сънливи.
Как пее птицата среднощна,
ах, как тя пее на дървото!
Върви луната по небето,
момчето за ръка повела.
В ковачницата виком викат,
ридаят циганите скръбни.
Ветрецът тих я тули, тули,
ветрецът вече я затули.
превод Александър Муратов, Атанас Далчев
източник: сп. “Литературен клуб”, сайт magnifisonz.com
НАПУСНАТИЯТ ХРАМ
(Балада за голямата война)*
Имах син, който се наричаше Хуан.
Имах син.
Изгуби се под арките на храма на един Велики петък.
Видях го на последното стъпало на олтара
да хвърля тенекиено ведро в сърцето на свещеника.
Тропах аз по всички гробове. Сине мой! Сине мой! Сине мой!
Грабнах един кокоши крак иззад луната и след това
разбрах, че моята любов се бе превърнала на рибка
там, където талигите изчезват.
Имах аз една любов.
Имах една мъртва рибка под пепелта на кадилниците.
Имах аз едно море. За какво? Боже мой! Едно море!
Покачих се камбаните да бия, но плодовете бяха пълни с червеи
и изгорелите кибритени клечки
поглъщаха пролетните пшеници.
Видях прозрачния щъркел на алкохола
да кълве почернелите глави на умиращи войници,
видях брезентови палатки,
където предаваха в кръг чаши, пълни със сълзи.
В анемониите на причастието ще те намеря, сърце мое,
когато свещеникът вдигне вола и мулето в своите силни ръце,
за да изплаши нощните жаби, кръжащи над студената чаша.
Имах син като великан,
но мъртвите са по-силни – те могат да погълнат и небето на парчета.
Ако беше мечка моят син,
не бих се страхувал от тайната на кайманите,
нито бих гледал морето, о дърветата вързано,
за да го покварят и ранят във военния хаос.
Ако беше мечка моят син!
В този твърд брезент ще се скрия да не усещам студа на мъха.
Зная много добре, че ще ми подарят ръкав или вратовръзка,
но ще счупя кормилото по средата на службата и тогава
ще кацне на камъка лудостта на пингвини и чайки,
ще накара да кажат всички, които спят или пеят на ъгъла:
той имаше син.
Син! Син! Син,
който беше само негов, защото бе негов син!
Негов син! Негов син! Негов син!
*Първата световна война
(из стихосбирката “Поетът в Ню Йорк”, 1930)
превод Ралица К. Маркова
източник: сп. “Литернет”
Федерико Гарсия Лорка
Подбор на стихотворенията: Надежда Александрова
