ГЛАСЪТ НА МАШИННИЯ ВЕК – НЕЗАГЛЪХВАЩИЯТ ГЛАС НА НИКОЛА ВАПЦАРОВ – стихотворения
Роден на 07.12.1909 г.
Разстрелян на 23.07.1942 г.
АНТЕНИ
В студеното антените звънтят.
Над тях небето ниско е надвиснало
И аз не спя, и те не ще заспят,
замаяни от новини и мисли.
като оса в ушите ще бръмчи
гласът на тъп и злостен агитатор.
Ще светне ярост в моите очи
и после ще обърна кондензатора,
ще плувна в саксофонена мъгла,
на негърката, в ритъма отсечен,
ще се люлеят тръпните бедра…
Нима това си ти, човечество?
Като че ли в тропическия пек,
под този тежък купол на небето,
се ражда черния човек
за екзотичен декор в кабаретата.
То сякаш, че живота ни тече
спокойно като Дунав в равнината.
Развей си черния перчем
и се надбягвай с пролетния вятър.
Но слушай как в студеното звънтят
през тази нощ антените отчетливо.
И аз не спя, и те не ще заспят,
и ти не ще заспиш, човечество.
ЕДИН СЛЕП
Един слеп
свири на чело
в кварталното кино.
И теб
ти се струва,
че чуваш
на тройка в степта необятна звънци
и виждаш дори
как мъж и жена се целуват.
Облечени в боброви шуби,
снегът ги милува…
А те са сами –
далече от хората груби.
О, колко различен
е нашият слух
и колко далече
сме с тебе сега!…
Аз виждам: разкаляна вечер.
Тъга
притиска квартала…
И знам,
че там –
зад всяка стена
и ограда –
страда
един
отхвърлен син
на живота.
Притихва последната нота
на този миньорен пасаж.
Ти още живееш със своя
далечен, загубен мираж.
Не чувстваш, че вече покоя
е само привиден. Сега
за мене дори е обида
да креташ със куха тъга,
да хленчиш, задето умира
в Испания рицар. Защо,
когато светът е миниран
със ново идейно ядро;
когато над твоите степи,
покрити от белия сняг,
преминал е пролетен ветър,
преминал е бързия влак
на новите хора, донесли
слънца от Кавказ и Урал,
и няма ни спомен далечен
от дивата степна печал.
Послушай,
и в свежия ручей
на този съсзвучен поток
умий си очите,
и гледай –
светът е широк!
Светът е в тебе и мен
и в тази тълпа,
която наричат безлична.
Но аз я обичам,
защото тя крачи нагоре,
към новия ден,
защото се бори!
ИСПАНИЯ
Какво бе ти за мене? –
Нищо. –
Една загубена страна
на рицари и на плата.
Какво бе ти за мен? –
Огнище
на някаква любов жестока,
която диво се опива
от кръв
от блясък на ками,
от шлагери
и от китари
от страст,
от ревност
и псалми.
Сега за мене ти си участ.
Сега за мене си съдба.
И аз участвам неотлъчно
в борбата ти за свобода.
Сега горя, сега се радвам
на всеки боен твой успех
и вярвам в силата ти млада,
във нея свойта сила влех;
сега се бия до победа,
в картечните гнезда прикрит,
из улиците на Толедо
и пред стените на Мадрид.
Един работник с синя блуза
до мене прострелен лежи
и под каскета му нахлузен
неспирно топла кръв струи.
Това е мойта кръв, която
тревожно в жилите шуми;
и аз познавам тоз приятел
от ланкаширските котли,
където двамата с лопати
работехме на обща пещ,
и нямаше стена, която
да спре младежкия копнеж…
Спи, мой другарю, спи спокойно
под кървавите знамена. –
Ще мине твойта кръв във мойта
и после в цялата земя.
И тази кръв сега протича
в заводите от град във град,
вълнува, движи и увлича
селата в общия парад –
на упоритата надежда,
на смелостта и на труда,
на суровата неизбежност,
на кървавата свобода.
Тя днес издига барикади,
налива в жилите кураж,
крещи, безумна в свойта радост:
“Мадрид е наш!
Мадрид е наш!”
Светът е наш! Не бой се, друже!
И всяка молекулна част
е наша.
Под небето южно
ти спи
и вярвай,
вярвай в нас!
ПРОЩАЛНО
На жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
ПРЕДСМЪРТНО
Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и…
толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!
Разстрел, и след разстрела – червей.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото се обичахме!
14 ч. – 23.07.1942 г.
Никола Вапцаров
