КОСМИЧЕСКИ АЛЕГОРИИ – стихотворения на Снежана Стамова
ВЛАСТЕЛИНЪТ НА КУПОЛА
Изчезна точно тази нощ любимата му скитница,
а той ревнуваше от всеки смъртен.
Обходи западния хоризонт величествено с поглед,
и катo не я видя, впрегна цялата си конница.
За свойта дама, разгърна звездното ветрило.
Дори отряза кичур от косите на Вероника,
че нейната усмивка и пленителен анфас,
пораждаха в’в властелина транскосмична страст.
Бе неотдавна или някога- но с промисъл,
да й направи дълбок величествен поклон,
по доста недискретен начин й представи,
експанзивно- зрелищен апломб.
Oт свода си изсипа купища Плеяди,
обезсмърти Калисто и омъдри Триадите.
И цял един небесен ден я търси, нa Антарас
до червено обгори ръцете си във кладите.
А после в пристъп на вселенска лудост
пожертва два безпътни коня.
И пусна две ловжийски кучета
подир опашката на Денeбὀла.
Помоли древната Касиопея да пусне
сребърния гарван. Eдва ли би успял без нея,
защото Корвус именно видял
сандалите Селенски да се подават
изпод звезден кош, а тя самата
леела във транс изящни лунни песни…
Но в тази нощ постъпи мъдро.
Изпод дългият индигов плащ извади
свитък с хроники старовселенски.
Нa пергамент в далечно синьо
гласеше еднозначно, че всеки път
ако прекрасната му скитница реши,
за дни покой да се оттегли, единствено
ще може да поспи на косъм само,
от гърба на брат си.
Оттогава, цяла вечно-давност мина.
Сега си спомни властелина
след парсек само, можеше да
зърне своето творение със женско име.
Разпрегна звездната си конница,
божествено протегна се и се засмя
над своята приумица.
…
Тънка струя светла нега
от някъде се нищеше.
Вероятно от където, белокаменна жена,
лунно във съня си
го обичаше.
НЯКОГА В КВАЗИ ПРОСТРАНСТВОТО
Някога ще се превърна във вълна.
Ултра. И нискочестотна.
Без никаква парадоксалност,
само с промяна на ъгъла,
ще знам абсурдната развръзка на
всяка случайност.
И с този суб мащаб в друга реалност,
за 8 секунди ще обхождам Земята.
Сърцето ми, при тези
параметри на обхвата, ще понася
лесно спринт от
Сомбреро до Луната.
Някога ще зная правилата. На играта.
На Ферми парадоксът. И на Шуман честотата.
На домино импулсът, Абсолютът в тишината,
без да е ме е грижа, защо
телата падат на Земята.
Някога ще съблека конопът от душата.
И с тази утра вълнова спирала,
ще поиска да ме пресече и светлината.
Само долу на Планетата така позната,
единствено
като смущение в ефир
ще бъда разпозната.
ОТВЪД БЕЗМЪЛВИЕТО
Облачни кули издигат се
до хребета на лявото ми слепоочие.
От покрива на небесата до подножието,
изминавам разстоянието мислено,
и някъде по пътя се заключвам в шепот,
но кулите проплакват,
и дъжд потича безнаказано.
По склона, една осиротяла истина
остава без пристанище.
И цялото небе в зенита на ноември,
се настанява в най-доброто
място за прострелване.
Обезмълвява думите,
обезцветява ги до бяло,
превръща пулса в цял
един топовен тътен,
връща ехото и увенчава,
най-сляпото ми слепоочие
със хало.
Снежана Стамова
