ГРАД НА СВЕТЛИНА – стихотворения на Тодор Билчев

ДА ЗНАЕШ КОЛКО ТЕ ОБИЧАМ

Велико Търново – за младост болка.
За тъжните прозрения градът.
Какво ми даде и отне ми колко?
Не знам… Но стана друг след теб светът.

И тръгнах аз с надежда за победи.
Но без да знам със себе да се боря.
А гордата глава ми се наведе,
когато сам започнах с мен да споря.

През пътища трънливи бодро крачих.
На злобата с любов отвръщах нежно.
С Духа си Еверест без труд изкачих.
Но още търся аз човека снежен.

Тъй както любовта, коя се срина
в усмивка самодивска на жената.
И пагубно завинаги отмина,
наметнала на похотта халата.

Доброто също, щедро що раздавах,
не ми помагаше, а ми вредеше.
Че аз със Времето се състезавах.
А то без милост всякаква течеше.

Какво остави ми, ти град чудесен?
От който тръгнах аз при изгрев светъл.
Една забравена отдавна песен.
За вярност и любов с гореща клетва.

С надежда за красива обич само.
С тъга по теб и мене безутешна.
За някое подкрепящо те рамо.
В живота аз се хвърлих неуспешно.

Със устрема и аз да те възпея.
А ти да бъдеш моят благодетел.
Уверен още, че ще срещна Нея,
изправен бях, а ти бе все тъй светъл.

И днес под кацналите къщи плача.
За миналото си невъзвратимо.
По моста Стамболов аз тихо крача.
Да знаеш колко много те обичам!

НЕБЕСНИ КАЛДЪРЪМИ

И днес по калдъръмите ти крача,
на Янтра от мъгличките забулен.
За мен туй всичко още много значи.
Почти е Балдуиновата кула.

Едно момче от изгрева поело,
към залеза бе тръгнало полека.
Във Търново по пътя си се спряло.
И там край себе си открил човека.

И колкото след туй и да е крачил,
оттука по-добър той не видя го.
Навсякъде различно той е значел.
Но тука себе в него разпозна го.

Че беше младостта му още жива
в тревичка всяка тука що растеше.
А даже и парливата коприва
позна го, сред нея като вървеше.

На Търновград по улиците тесни
и днес вървя със благослов уверен.
Че всички те са земни, но небесни.
И само в тях човека е намерен.

БЛАГОСЛОВ ЗА ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ ТЪРНОВСКИ

Във Търново, на Царевец съм седнал.
Асеневци край мен минават гордо.
След тях Евтимий, тъжен и последен,
единствен не приглася им в акорда.

Той бавно пред тираните излиза.
И не със меч, а с топло, благо слово
врага в сърцето със стрела пронизва.
А неговото е за смърт готово.

Пастир такъв на стадо вече няма.
Еднакви по смаленост са стадата.
Но разликата тука е голяма.
Че всичко случва се в различни дати.

А приликата също съществува.
По туй, че в цирка българи играят.
А словото водаческо ще чуват,
щом чуждите и свои го признаят.

ГРАД НА СВЕТЛИНА И КРАСОТА

Извива Янтра змийското си тяло
И мъдро се под Царевец провира.
Тук времето завинаги е спряло.
И в малка песъчинка се побира.

Епохи славни, минали победи
стърчат в руините на кули бойни.
Глава пред тях съвременникът свежда.
Макар да е с поклони малобройни.

И нови страници, свещени пише.
С герои млади, необременени.
На пролет днес над Търново мирише.
Макар сезоните да са сменени.

Макар след есента, че иде зима.
И пак във лед ще се покрий мечтата.
Ще бъде Търново с велико име.
А хората – със благослов в сърцата.

Че тука дух Евтимий е оставил.
Със него раждат се, растат децата.
И няма да е никога забравен
града, платил със минало цената

неповторим, единствен днес да бъде,
негаснеща, пренасящ светлината.
А тя звезди блестящи да развъди.
И в Търново да властват с красотата.

Тодор Билчев