ГОСПОД, ДЯВОЛЪТ И СЕЛОТО – разказ на Лили Трендова
Бележки:
1.В българската литературна топонимия с. Бабчор, Егейска Македония, е мястото, където цар Самуил крие бременната си любовница Биляна в едноименния роман на Д. Талев.
2. Ударените срички на думите в архаичния диалект са подчертани, за да се предаде автентичният им изговор по фонетичен запис от касета.
3. Включена е легенда за Господ и Дявола от „Апокрифи”, БАН/ Български писател, 1992.
с. Бабчор, Егейска Македония
Част Първа
– 1 –
Орехът расте в църковния двор, настрана от селото. На години е столетник и върхът му почти достига височината на селската камбанария.
Като всички старци и той се е примирил с неразборията в света – дом ще се зачерни, добитък ще погине, жито ще изгори. Така е уреден животът на селяните от селцето, пръснало се по планинския склон. Къщите са каменни, двукатни. Нивята са разчертали околните баири, но земята не ражда. По-бедните отиват на гурбет в Америка или в Австралия.
Наоколо планини – Вичи, Грамос Висо, Рудината, Манковец, Камено… Наглед естествена защита срещу трусовете в големия свят. Но нещата често губят своята естественост, когато замирише на барут.
– 2 –
1942 г. Война, окупация и глад.
Хлябът се меси със зелева чорба. Брашното се разменя срещу злато. Зората и просяците тръгват заедно.
Хляб! Очите на гладните деца са големи. Бледи юмручета удрят по портата.
Вдовицата гледа горящата борина. Въглен е сърцето ѝ.
Просяци заклаха мъжа ѝ заради вола. До новата реколта има месец време и комат хляб. Жената се вглежда в своите деца. После отчупва от хляба, натрошава го на залъци и се показва на портата:
– На, яжте, за Бог да прости!
Денят си тръгва прегърбен като старец.
– 3 –
В далечината дядото едвам крета под наръча рошки. Гарваница е проклето място. Път, а под него пропаст. Присяда да почине. Бърше потта. Синовете се запиляха по Австралия, бабата умря. Жив у зема не се влиза.
Изстрел…
Старецът бавно поляга на една страна. Пътят и небето се изкривяват. Отгоре се свличат няколко камъка. Войник. Наднича. По лицето – досада. Сбъркал е. Този не е андарт. Спуска се по сипея към пътя. Блъсва тялото в пропастта. Там селяните хвърлят побеснелите кучета.
Горе в селото децата са обърнали по гръб една костенурка – да се моли за дъжд. Изстрелът ги стряска.
Костенурката се моли за дъжд.
– 4 –
1947г., Клета, Вичи.
Четиридесет жени се притискат под скалата, надвесена над реката. Една от тях все още стиска полепнал с пръст картоф от нивата. Никой не плаче. Краката им стоят в ледената вода цяла нощ. Чкор студени. Андартите са на брега над тях, войската е на отсрещния бряг. Жените виждат в тъмното срещу себе си дулата на картечниците. Огнени броеници. Всяко оловно зърно отброява последния дъх. Всеки си втълпява до подлудяване – куршумът не е за мен.
Куршумите рекушират в камъка. Камъкът не е сял, не е раждал дете, не е палил огнище. Цял живот живееш с камък на сърцето, а когато умреш, пак камък слагат на главата ти. Куршумът не е за мен.
Андартите се оттеглят незабелязано от височината на вододела.
Войниците продължават стрелбата в мрака. Една бяла забрадка трепти отчаяно, вдигната на прът върху камъка над реката.
На вододела зората се заклещва в клоните на буките.
По тях се полюшват одрани овце…
– 5 –
Самолети!
Небето вибрира! Смазващият рев на моторите – това е гласът на небето през 1947. Вместо птици – рояци бомби. Бомбите не свиват гнезда.
Долу, в крайнините на селото, на разклона, две момичета хукват към най-близкия храст. Трендафил. Убожданията не се усещат – страхът е упойка.
Трендафилът цъфти. Накичил се, потънал в цвят целият. Експлозиите го заливат с прах, заблудено парче откъсва току-що напъпила роза.
Една бомба стига да бликне като фонтан от майски рози и кръв.
– 6 –
Самолети!
1947г., западната част на Вичи.
Маранята изкачва трите стъпала на планината – накланя клоните на буките върху Средно бърдо, поляга върху ливадите на Баскар, нажежава каменистата пустош на Клета. Отвъд още един зелен пояс опасва снагата на планината, а по-нататък отново пустош и скали до върха и небето.
Небето. Появил се е самолет. Изпуска облак газ.
Пелена от фосфор се разстила върху гората.
Няколко запалителни бомби.
Птиците се превръщат в малки факли. Фиданките лумват. Гори гората! Гори тревата! Лятото гори!
Хората в блиндажите са оцелели. Стрелят.
На залез слънце голата равнина между Вичи и по-ниската планина Манковец е покрита с трупове. Санитари събират мъртвите на могили. Враговете и своите изгарят в общата клада. Труповете са опасни за живите.
– 7 –
Самолети!
Малимади, 1948 г.
Нощта пристъпва върху тлеещия залез. Като нестинарка. Мирише на кръв. Краката парят от умора и потъват в телата на мъртвите. Санитарките, девойки на 15-18 години, прибират ранените. Не мислете, че тези девойки са неопитни. Те знаят.
Знаят, че когато човек изгори, може да се познае какъв е бил, мъж или жена. Овъглената фигура се запазва. Странна черна рисунка. Докато не я настъпиш случайно.
Знаят, че кракът на пилота от избухналия самолет прилича на къс печено. Подритваш го. Отдавна не си ял месо.
Знаят, че когато в краката ти шуми вода, раненият се изхлузва от коня, пада, жадно пие и умира до извора. А в бълнуването си те е наричал „мамо”.
Знаят, че някоя нощ може да се върнеш в родното село и да полудееш от тишината.
Знаят, че когато бомбата избухне наблизо, можеш да оглушееш за цял живот.
Знаят, че майките…
Изстрели! Сражението на Малимади продължава.
– 8 –
Самолети!
Август 1948 г.
Самолетите се връщат.
За безопасност селяните са евакуирани в Албания.
Селото е пусто, но то съществува. Съществува във воя на едно побесняло куче, което се скита из улиците. Гледа с очите на една сляпа, слуша с ушите на един глух, крета с нозете на още двамина грохнали старци. Те остават в селото.
Когато самолетите си отиват, съществува само миналото. И орехът.
Орехът расте в църковния двор, настрана от развалините. В междуредието на историята. Оцелелите стени рухват – година след година, камък по камък.
Там, в междуредието на историята, в отломките от съдби и души на неизвестни, гонени и ненужни, там някъде е зарито и покълва семето на куража да започнеш живота си отначало. Да построиш дом отново, без да почерниш чуждия, да отгледаш деца и да се радваш на чуждите, да завъдиш добитък отново, без да посегнеш на чуждия, пак да садиш жито и да не палиш чуждото. Да простиш, без да забравиш, и да заобичаш живота повторно.
– 9 –
Август, 1980 г.
В небето се вие ято отлитащи лястовици. Врабците се къпят в пясъка и кацат върху спрялата кола с чуждестранен номер. Натежала кътица се отронва от клоните на младия орех, който расте на завоя, и се удря в покрива на колата.
Селяните са на полето, дворовете мълчат. Само чешмата на площадчето говори непрекъснато. Иззад близкия плет наднича престарял поп във вехто расо.
Спрялата пред него старица се прекръства и прекосява пътя. Глух тътен в далечината. Питам:
– Какво се белее горе в планината?
Старицата гледа с избелелите си зеници, после с неохота отговаря:
– Изгубено село…
– Далеко ли е?
– На 3 часа път с муле.
Качва се в колата, за да сочи пътя.
– 10 –
Я туа зад ридо е селото. Дур долу во дупката се Страшлива, а сетне е Павлоо гумно. Па таму картули садеме. Страшлива га орае, со ръж a сеее. Тоа откарши е Манковец, горното ридче. Тамо е Вичо, ама не се пули ся от маглата. Я от селото ке о видиш Вичо. Сетне туа долу, га пулиш падината? Козяк го веле.Таму майка ти имае нива голема.
По-угаре от Манковец , големата плоча е Рудината. Туа под Вичо тронде е Клета. Сетне туа е малецкото Дервено, я воа планина. Тоа другото ридче от ва стърна, Широката орница, а веле. Тамо понъка, деа оди той пато унъка, Крамоло фатва. Па туа долу тия нивята, шо се жнати, е манастирчето Свеки Танас. От Свеки Танас повъка едни ливагя, шо се пуле во реката, тро ливадки, Роските ливагя се. Па горните лозя се повъка така от жнатите нивя. Ваа планина откарши тамо отгоре е Камено. Майка ми таму се продадое на аскеро, коа се отказае.
Чамята се над гробишчата. Во пометник беше, туку се изтури.
Турците шо и утепаe дванайсе души селяни, два дедови мои и други чужи. Я туа и имае заклано.
Ся вия са гробишчата цели туа удолу. А туа под гробоите са ореите. Я и каменя. Цел живот живиш со камен на сърцето, а коа ке умриш, па камен ти клаве на главата. Каменя. Дя да найш гробишча, дя да найш гробови. Перунигата остана. Све, цели се загинае, само перунигата остана.
Воа е асреде портата, шо влегваме, ямоите са фатени цели. Школьето е унъка. Я и църквата, дя фатва от ва стърна. Ламарините му и извадие цели от тремоите. Све го изпуштие жервенци, све, нишчо не оставие. Покриено е, туку па течи. Сака тро майстори. Да не върни, да се изтури . Та църквата да остани едно само спомен. Ама кой? Я ние сиромаси сме, не можиме. Во селото само язка ода. Стара съм, ми изпаднае зъмбите. Друг ни оди, ни гренди.
Камбаната наша е во Жервени, во Жервени га име зевано. И дойдое едни астралци еднаж. И ойдое от полнош да а чуке камбаната у Жервени. Ко се собрае, цело село излегое. Си рекое: „Шо става?”.
Кресто на църквата ошче седи. Горе а преправиме. Уздолу гредите са яки, ама натре капе, сака да и пререде плочите. Много години е така. Ниа тамо спиеме, на чардако. По две недели седеме, църквината не беше изкопана, беше убава църквата, много убава. Ся га изкопае. Цел народ търче, пари да баре. Алтъро е изкопан от люгье, шо барае злато.
Над църквата вой костен е товарен. Отдя излезе вой костен, кой го знае? Я така и ореите. Ветвите, шо се цели изсушени, сами отново излегое…
– 11 –
Тук растеше орехът. Орехът беше столетник и върхът му почти достигаше височината на селската камбанария.
Един неубит предател го отсече.
Наоколо млади фиданки. Растат, заличават следите на опожареното село. Изтръгнаха хората от корена им и на тяхно място посадиха дръвчета.
Остана църквата.
Влизам. Не мирише на тамян, а на мухъл.
Иконите ме гледат стреснато. Мъчат се да си спомнят коя съм.
Нещо изшумолява. Олтарът е в кръв. Прострелян от ловци фазан трепери в ъгъла. Едно живо същество намерих в селото, и то беше ранено.
Тръгвам към изхода.
Вън блясва светкавица. Гръм.
Най-сетне небето проговори.
Плисва дъжд.
Покривът капе. Сълзи се стичат по лицата на иконите.
Лили Трендова
из “Събудено небе”, автор Лили Трендова, изд. gabriell-e-lit, София, 2025
