… И ПАК – поезия на Красимир Манев

ТАТКО

Ловеше риба тъй изкусно –
под камъните в Лома с ръце.
Внимавах – миг да не изпусне
по детски трепетното ми сърце.
Ливадата косеше романтично –
замах, откос – прочетен лист.
Под скалите, до върбите речни
прозирах аз света – тъй чист…
Но толкова вода изтече
по този древен Черни Лом.
И мен животът ме увлече –
професия, жена. Деца и дом.
И няма го, остана само спомен
баща ми, силния баща.
И думи колкото да роня –
ще липсват милите неща.

Различен е светът в душата ми
без татко в моя селски дом.
Но пак са там скалите и реката.
И моя детски Черни Лом.

СЛАВОВАТА ВОДЕНИЦА

Отдавна воденицата не трака,
савакът вече е прогнил.
И камъните в паяжини чакат –
песента им кой би съживил?
Играехме като деца край нея лете
и къпехме се в топлата вода.
Но днес брегът мълчи, пустее –
от миналото няма и следа.
И празни са кошарите отсреща.
Висят скалите с тиха власт.
Жадува воденицата горещо
да чуе на мливари глас…

И все за воденицата си мисля –
отдавна спряла в моето селце.
Зове реката – лудо да се впусне…
Да мине и през моето сърце.

РУСЕ

Дъждът невинно по стъклата чука,
попива времето до миг в нощта.
Разбужда сънения град капчукът
и в друг преражда се света.

Окъпан, буди се с въздишка Русе
и хуква в шеметния ведър ден,
понесъл тайнствения древен усет –
да бъде нов, откакто е роден.

Тролеи, улици, небето ясно
и всичко, всичко в пролетта блести.
Препуска времето, препуска бясно,
животът трескав, полудял лети…

Дъждът остана като спомен само –
дошъл, гостувал и на моя град.
Градът със северното силно рамо –
обречен винаги да бъде млад.

БЯЛАТА ЛЯСТОВИЦА

И все сънувам лястовица бяла,
каручка чувам тъжно да звъни.
И все сънувам някаква раздяла…
Защо животът кратък е? Раним?
И болката душата ми разнищва,
умира нещичко у мен.
Защо сърцето ми не е огнище –
света да стопля някой ден?
Сънувам само. Няма я. И няма.
Не съм я срещал досега.
Животът ми е радост и измама,
една усмивка. И тъга.
Къде си днеска, лястовице бяла?
Ти мъката ела да победиш.
От оня разказ – вече оживяла,
време е при нас да долетиш.

САМОТА

Олющена е портата отдавна,
тъгата от олуците сълзи.
Прегърбена е къщицата стара,
следите от кюшетата пълзят.
По камъните трепетно напредва –
прегърнала ги новата трева.
Мазилката е стихнала и бледа –
останала без дъх и сетива.
Дърветата във времето се влачат –
разцъфнали са спомени по тях
и тихичко в очакването плачат.
И тъжно птиците летят…
Навсякъде оглеждат се дувари –
от фугите наднича самота.
Но портичката никой не отваря…
На пейката подсмърча вечерта.

ЩЕ РАЗЦЪФТЯТ

липите несъмнено
на прага на новото лято.
Когато всичко диша пак в зелено
и тихичко пошепва вятър.
С дъха опияняващ и вълшебен
усмивката ти пак ще лунне.
Без нея бях тъй дълго сам и беден
във нощи тихи и безсънни.
И топъл дъжд ще викне от небето –
да ни пречисти греховете.
И пак в душите ни ще бъде светло…
Ще се усмихнат даже Боговете.

ВИНОВНОСТ

Обърнах гръб на света.
И очи –
само към приятели.
Животът продължава
да се пълни с простота
и с още безумни мечтатели…
На този свят,
който утеха не знае,
който забравил е
свойта цена.
Който ехидно нехае –
като крайпътна жена…
Искам го друг –
да ме приспива и буди
с усмивка,
додето съм тук.
И да намери
за всеки бездомен завивка…
Господи,
поне ти разбери ме –
обърнах гръб на света.
Студът
не идва само зиме…
Виновни
за това са
толкова много неща.

…И ПАК

Във този град на приказни царици
тъй влюбени със теб вървим
по улиците – есенни шевици.
И по си хубава без грим.
Посрещат ни Асеневци напети,
прегръща ни на Царевец света.
А Самоводската чаршия свети
на спомените древни със цвета…
И сякаш по сме влюбени от вчера –
тъй пърхат пеперудите у нас.
И пак ще сложим обич за вечеря –
щурците щом засвирят своя валс.

Красимир Манев

Из „И няма го Ной“, автор Красимир Манев, редактор Нели Пигулева, Изд. Дема Прес, Русе, 2025 

Подбор: Павлина Петкова