КЪЩА НА ХУДОЖНИЦИ – поезия на Веселин Касчиев
ПОРТРЕТ И ПАМЕТ
Един портрет –
очарованието на тавана,
затирен там грижливо от нечия ръка,
стои смълчан и тъжен.
В забравата стои.
В дълбоката печал е неговата памет.
На платното – лик на жена лъчезарна.
Любовна страст с живописеца
тя някога преживя.
Далече от поглед човешки
остави тогава портрета.
И с него любовта отшумяла
в забрава остави.
Като огледален образ е понякога
в очите на художника портретът.
Като далечен спомен в тях се лута.
Но както някога не жегва.
Но както някога не сепва.
Момичето от него грабна го животът.
Друг живот художника обсеби.
И портретът в прах и вехтории стихна.
Потъна в своята ненужност.
Във любовта отминала потъна.
Ако в безмълвната си самота
портретът за едни е горест,
а за други – няма вещ без капка мисъл,
то за трети е иронията на съдбата вековечна.
КЪЩА НА ХУДОЖНИЦИ
Смях кънтеше в къщата.
Със смеха явил се бе духът,
вселен в изкуството.
И той като смеха
се бе отдал на свободата си.
Гълчавата се люшкаше от тихото нестройно музициране
до дразнещите висоти на крясъка,
а в края си изчезваше като последен екот в нищото.
Реч звънлива на жени
се сливаше със реч звънлива на мъже.
Словото се губеше в кресчендото на хаоса.
Жените тук минаваха и отминаваха,
тъй както идват и си заминават музите.
Неверни,
като музите,
жените някой ден в забравата ще си отидат.
В забравата,
но другаде,
там, където няма да бъдат забрава за другите.
Жените,
а и музите са Божие явление,
но то е Божи дар,
ако има воля Божия.
Отмина времето на къщата.
Сега се е стаила в тишината си.
Някога оттам се появяваше картина
и търсеше света.
Бе петимна да има между нея и света взаимност.
Но неведнъж,
като я видеше,
светът се смръщваше неодобрително –
не ѝ харесваше несъвършенствата.
А тя – капризна и самонадеяна –
накриво го поглеждаше.
Светът не искаше да знае за своите несъвършенства,
а се взираше в нейните.
Днес къщата е бездиханна, глуха и невиждаща,
но в себе си все пак оглежда се.
Не ѝ се ще,
макар и възнак паднала,
със празен поглед,
отправен към всемира,
да потъне без следа в небитието.
И себе си започна да рисува.
Видяха се руини.
Прах се вдигаше възбог.
И някъде сред тях съзираше се ъгъл на картина.
После тишина.
Къщата остави го това видение в пространството
и се спомина.
Странник някакъв,
с отворено за сътворението на света сърце,
с поглед благ и вдъхновен,
с чувство на ваятел и творец,
видя картината на голото поле,
а то бе пуста, гола равнина,
без следа от къща и гълчава.
Мирозданието сякаш бе потънало във прах и тишина.
Внезапно не картина,
чудо той видя,
чудото на всички времена:
къщата от пепелта сама се възроди –
родена от самата вечност,
себе си на вечността дари.
Творецът влезе там и заживя.
Първо Сътворението нарисува.
Веселин Касчиев
