В рубриката Анонси представяме откъс от дебютната стихосбирка на 16‑годишния Мартин Димитров „И в края е началото“ – книга, редактирана от Кирил Назъров, един от първите автори и гост редактори на списанието. В тези стихотворения младият поет разгръща удивително зрял поглед към времето, мисълта, езика и човешката крехкост. Светлина и тъга, надежда и съзерцание се преплитат в един глас, който тепърва започва своя път, но вече носи ясно разпознаваема чувствителност.
И В КРАЯ Е НАЧАЛОТО – стихотворения на Мартин Димитров
ВРЕМЕТО
Времето бяга – не спира, лети,
носи дни и сбъднати мечти.
Вчера е спомен, утре – мираж,
днес е искра във житейския пейзаж.
Сутрин е нежно – роса по тревата,
вечерта притихва в съня на цветята.
Смея се с лятото, плача с дъжда,
шепна с листата, танцува света.
Гониш го смело, но то е напред,
няма обратен за него билет.
Само сърцето обичащо днес
хваща мига и живее без стрес.
МИСЪЛ
Мисълта е птица без гнездо,
прелита тъмното и светлината.
Ражда се тихо – като ехо
в сърцето на самотата.
Тя няма форма, няма цвят,
но носи цели светове в очите си.
Превръща болката във свят,
а страха – във криле на мечтите ни.
Понякога е буря в тишина,
понякога – искра надежда.
Една невидима страна,
която вечно ни отвежда.
БЕНГАЛСКИ ОГЪН
В нощта на моята самота
пламти бенгалски огън бледен –
една измамна светлота,
един вик кратък и последен.
Той трепва – болка и мечта,
и в миг разкъсва тъмнината,
ала във своята красота
предрича пепел… и разплата.
И аз те гледам как угасваш,
като надежда без следа,
и в тъмното си пак оставяш
сърце – осъдено на тъга.
БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК
Езикът ни е дълъг път през тъмни дни,
по който светлината трудно се намира.
Във всяка дума – спомен, болка и съдби,
във всяка сричка – вярата, що не умира.
Той е роден от шепот, плач и песен стара,
израснал сред мълчание и глух позор.
Но пази чиста мисъл будна и жарава,
която не прекланя своя вътрешен простор.
С него сме мълчали, с него сме крещели,
когато правдата е била сама.
И днес във него дишат онези смели,
превърнали живота си в съдба.
ЛУННА СВЕТЛИНА
Лунна светлина по пътя се стели
тайно в нощта през облаци бели.
Звезден воал тя в ръце разпилява,
тиха магия навсякъде става.
Сребърна песен в листата се носи,
реки от блясък вълните си проси.
Нежно целува цветята в полето,
Лунна светлина е вълшебството в небето.
Лунната светлина е шепот нежен,
с нейния покров светът става снежен.
И докато нощта разцъфтява в мрак,
Луната остава наш вечен знак.
Мартин Димитров
из “И в края е началото”, автор Мартин Димитров, редактор Кирил Назъров, изд. gabriell-e-lit, 2026
Прочетете рецензията за стихосбирката „И в края е началото“.
