ИДАЛГО – разказ на Стоимир Иванов

Това се случи по времето, когато парите придобиха някакво значение. Бе въведен валутният борд.

Премеждията, които преживях преди това, бяха останали назад като спомени, на които да се присмиваш. Едно от тях, което е незабравимо, е че устоях, не платих и не изпиках седем-осем мои месечни заплати. Но все пак се изпиках…

Изобщо не съм наясно дали това е математика или кръчмарска алгебра, но в началото на 1996 година като юрисконсулт на банка получавах левове еквивалентни на около двеста щатски долара или триста и петдесет германски марки, а в края на годината около пет-шест долара или седем-осем марки.

*

На връщане с автобус от Словакия за България с жена ми по спирките свършихме чуждите дребни пари по разни тоалетни. Останахме само с цяла банкнота от сто германски марки, които бяха в джоба на якето ми като реликва. Тогава, декември месец, на унгаро-сръбската граница ужасно ми се пикаеше. Докато изчаквахме митническата проверка, отидох до тоалетна със стоте германски марки, както казах вече при заплата седем-осем. Входа на тоалетната струваше една германска марка. Бях съгласен на това, но служителката ми заяви, че ще ми ги върне не в банкноти, а в монети. В България валутата в монети се изкупуваше на половин цена, т.е. от сто германски марки, щях да получа деветдесет и девет в монети, което означаваше, че губя половината четиридесет и девет и половина германски марки, което разделено на седем, каквато е заплатата ми, правеше поне цели седем мои заплати.

Пиках демонстративно под осветлението с гръб към движението, но не ме арестуваха. Ако някой нещо е видял, трябва да си е помислил, че това е поредният балкански простак. После се прибрах в нашия автобус, в който имаше десетина гастарбайтери от Родопите, пътуващи от Прага. Миришеха на вмирисани хора от некъпане. Много потискаща миризма.

Д.Д.,  Д.С.  и  АЗ…

Депутатът, който познавах се казваше Д.Д.

Той беше депутат в малка парламентарна група, която се продаваше на левите, десните и центристите. Противоречива беше логиката коя политическа посока подкрепя. Независимо от афиширането на разни цели и идеи, депутатите й бяха непредсказуеми и принуждаваха мераклиите парично да наддават.

Всеки от тях щъкаше из кулоарите на парламента като подвижна стръв. След улавяне на рибката, докладваха на лидера си и уточняваха за каква цена колко гласа се искат. Най-много получаваше успешната стръв. Така Д.Д. получи на символичен наем ресторант и хотел на Златни пясъци за пет години без търг. За целия си мандат Д.Д. се изказа само веднъж от трибуната, поради отсъствие на лидера. Изказването му бе прочит на текст от листче. Той прочете това: „Нашата парламентарна група ще вземе решение по въпроса след съвещание.“.

Д.Д. беше дебел, спокоен, бавен и майтапчийски настроен човек. Имаше пари и това още повече засилваше тези качества. Говореше провлачено и фъфлещо, само с движение на устните в затихваща интонация на всяка последна дума. Колекционираше картини със стилистика между буквалното изображение пред границата на абстракцията от автори със слаба до средна популярност. Тогава такъв бях и аз.

*

Такъв беше и Д.С., а той сам се определяше с гальовното „чичо Митко“. Например: „Чичо Митко ще ти нарисува картинка!“, „Чичо Митко ще ти донесе картинка!“, „Чичо Митко ще ти продаде картинка!“, а на жените-хубавици, че ще ги нарисува или, че ако имат някакъв семеен проблем, ще го разреши незабавно като вещ специалист в брачната помощ с извънбрачни средства. Твърдеше, че е спасил много разклатени бракове.

Д.С. беше достъпен художник от началото на 60-те до края на 90-те години на миналия век.

*

През 60-те години Д.С. беше оцветявал черно-бели портретни фотографии с молив. Беше рисувал по циферблати на ръчни часовници и будилници морски котви и фарове, миниатюрни пейзажи със залези и изгреви и какво ли не по поръчка, което придава индивидуалност на притежателите им. Партията го бе взела под крилото си, защото трябва да имат шанс да притежават картини „произведения на изкуството“ и хора от средния ешелон. Това бяха хора, които много не разбират, а само харесват и трябва да се фукат – полковници, снабдители и разни шефове на предприятия. Партията му бе дала за ателие национализиран просторен апартамент, който аз видях в осквернено състояние. Напусна го поради неплащане на наема и разходи за вода и ток, в новите пазарни условия.

*

С годините Д.С. се беше пропил. Живееше в панелен апартамент с една стара мома, служителка на гише в банка. Апартаментът бе неин, но бе превърнат в коптор. По стените липсваха части от тапети до бетон, а върху бункерния цвят на бетона имаше разни мръсотии, тук-там и боя. Липсваха дръжки на врати, закачалки и части от полилеи. В този апартамент пребиваваха от време на време и други художници, в състояние на отчаяние по ред житейски причини. За тези причини единственото лекарство бе напиването с Д.С. и съветите на Д.С. Колкото пъти съм го посещавал през деня, все трябваше да пазим тишина, защото в другата стая спял и трезнеел еди-кой си, на който еди-какво му се е случило, но чичо Митко щял да го излекува…. Спящият винаги беше някой много известен русенски творец на абстрактното изкуство, за който аз не бях чувал.

*

По това време Д.С. бе свалил размера и променил техниката си на рисуване. Рисуваше миниатюри върху гърбовете на кутии от шоколадови бонбони или стари календари. Рисуваше с всичко, което съхне бързо и е не изтриваемо още с нанасянето му. Ако нещо бе направил вечерта, на сутринта вече скитосваше по главната улица на Русе да го предлага на познати минувачи. Преди това, ако божественият трезнееш талант в апартамента му се събудеше, одобряваше нарисуваното, но задължително с малка забележка, като припряно искаше четка и нанасяше корекцията с думите „Дай, дай ми четка! Ето тук, ето така!“.

Д.С. обхождаше офисите на банки, застрахователни дружества и всякакви администрации. Обратно на теорията, че изкуство на грам-килограм, метър-сантиметър няма, че всичко е еднакво стойностно, независимо от теглото и размера си, щом е изкуство, той знаеше, че колкото по-голяма е една картина, толкова по-бавно и трудно се продава. Разходите за материали, за по-голямо платно и рамка според него винаги предвещава по-голяма цена, която пречи на продажбата.

Миниатюрите Д.С. продаваше на цена около шише водка плюс две кутии цигари, като уверяваше купувачите, че купуват нещо много стойностно, въпреки размера му. Много от купувачите ги бяха купували, за да се отърват от ситуацията или да покажат пред случайно присъстващите своето великодушие и благородство.

Един от триковете на Д.С. беше, че точно на теб е избрал да ти я предложи, защото още нямаш от него и ще е много жалко, ако не я купиш, защото ще бъде принуден да я продаде на еди-кой си, който веднага щял да я купи, но вече имал няколко от него и щял да иска отстъпка и по тази причина не я заслужава. Предполагам, че в града е имало много семейни разправии, за това какво е това нещо, което съпруга или съпругата са донесли в къщи. Например:

• Какво е това нещо?
• Ами картина!
• Картина ли? Какво ти става?!
• Спокойно, евтина е! Не ти ли харесва?

*

Впрочем запознанството ми с Д.С. стана в кабинета ми на юрисконсулт на банка, когато той извади от найлонова торбичка завити във вестник две неустоими предложения за деня. Отклоних ги с цитат от оня лаф, че „чукча не е читател, чукча е писател“, че рисувам и продавам като него. Той тактично възприе факта и дори съжали общата ни съдба. Предложи ми помощта си ако го посетя, защото съм бил още много млад, за да зная някои тънкости на бранша. Така го посетих първо в ателието му, а след като го напусна и в споменатия апартамент.

Съветите му бяха разнопосочни и тайнствено доверителни, като например: да рисувам само на гладно, защото като се наядял човек за нищо не ставал; да не бъркам мащабите на фигурите, когато са в различни планове; че тоналната перспектива е просто – отпред светло, отзад тъмно или обратното; че черното и бялото не са цветове; да пийвам, докато рисувам и да спра и двете, ако усетя, че се напивам; да виждам в случайните форми на платното уж замислени неща и да ги дооформям; да не рисувам по поръчка, защото поръчващите са капризни и недоволни хора и ще си имам проблем.

Откри ми феноменалната тайна да отнемам от маслената фактура по картината вече нанесени пластове като създавам старинност, дълбочина и загадъчност – чрез намазване с паста „Дунав“ и бързото й отмиване с вода. Паста „Дунав” съдържаше сода каустик и бе предназначена основно за миене на захабени от омазняване големи тави и казани по заводските столове. Беше евтина, но опасна за човешката кожа и с нея трябваше да се работи внимателно. Страхотна тайна.

*

Д.Д. купуваше от мен и от Д.С. картини и ги подаряваше на разни хора по разни поводи, както се поднасят цветя като убеждаваше получателя, че цяла нощ художникът е рисувал специално за неговия повод. Тактиката му беше сполучлива, тъй като на една картина не може никога да се определи точната цена, още повече, ако „специално“ е рисувана за получателя й. По този начин бе шашнал и едни французи решили да инвестират в избирателния му район.

Дойде по спешност сутринта и купи две още мокри недовършени, според мен, маслени картини, а според него – абсолютно завършени, защото били неразбираеми като мен самия „дето ме хапел постоянно щъркела“ и защото били „росни, пресни”. Бързаше за официалния обяд в Тутракан. Плати и ги награби, но изпоцапа панталона си и скъпата маркова жилетка, която струвала недостижимите за мен двеста германски марки. Почистих го с терпентин и той тръгна с миризмата позната в ателие на живописец.

*

За да държи пряк контакт с избирателите, Д.Д. посещаваше фирмени банкети, сватби, клане на прасета и кръщенета, за които уреждаше с попа датата и часа на нуждаещите се. Постоянно разнасяше като подарък подарени му вече от негови подмазвачи щайги с ягоди, малини, череши и огромни дини.

Веднъж дойде на откриването на една моя самостоятелна изложба направо от турска сватба с част от сватбарите. След като при откриването изслуша писаното слово от мой колега художник, който от вълнение постоянно прекъсваше, но когато колегата все пак приключи и изложбата се откри и се премина към коктейла, Д.Д. ме извика на страна и каза: „Докторче, така не се открива изложба! Какви са тези празни приказки от този… Изкуството така, изкуството онака, какво било и какво щяло да стане, какво се виждало, какво се чувствало… На откриването трябва да се каже кои гости са дошли и кои от тях са купували от художника картини!“. После най-демонстративно пред слисаните гости и сватбари обяви коя картина да се запази за него, защото той я купува.

*

За да бъде забавен, Д.Д. разказваше противоречиви истории за съдбата си. Например – как добре живял в Кувейт като търговски представител на СОМАТ за България. Как в онези времена ползвал там безплатно апартамент с климатик и от мързела, в който изпадал от жегите не излизал никъде, а само хвърлял от терасата си долу на паважа монета на арабчето дето печало пилета на грил. Как после това арабче му носело пилето горе като рум-сервиз. Какъв живот бил и какво знаем изобщо ние…!

А друг път по повод, че синовете му са мързеливи и разхайтени, винеше за това майка им като твърдеше, че докато той „ял пясъците” в този същият Кувейт, тя си развявала байрака тук в България. Била фрашкана с долари и всичко купувала от Кореком – от сапун „Лукс”, през Тоблерони, бонбони „Моцарт”, до чорапогащници и всякакви дамски парцали.

По някакви неясни за мен обстоятелства Д.Д. имаше диплома на юрист, но най-демонстративно твърдеше, че нищо не разбира от право като даваше най-цветущи количествени примери, когато човек на разбира от нещо. А веднъж ме помоли да го консултираме заедно с жена ми по правен проблем и като приключихме в противоречие с твърдението, че не бил никакъв юрист каза: „Е, друго е докторче, когато трима юристи мислят!”.

*

Имаше и случаи, които не бяха толкова забавни за него…

Беше ме взел да му правя компания при едно негово криене зад граница. Криеницата беше от неговия политически лидер, който го изнудваше в някакъв срок да плати тридесет хиляди долара. С плащането им Д.Д. щял да бъде поставен втори в избирателната листа на партията в предстоящите извънредни избори. Тогава на мода бяха факсовете. Показа ми факса и каза, че нищо няма да плати на този мошеник и ненормалник, тъй като първият в листата, бил някакъв известен човек на науката, но гол като сокол и без пари влизал в листата. Д.Д. трябвало да плаща вместо него, без шанса той самият да бъде избран.

Аз използвах това криене зад граница като успях да пренеса в чужбина около десетина мои картини за изложба. Не бяхме още в Евросъюза и пренасянето през Румъния, Унгария и Словакия на картини, дори и от самият им автор, беше драма достойна за новела на абсурда. Често авторът освен, че плащаше парична гаранция във валута за транзит, без да му я връщат после, се лишаваше и от част от картините си. Някои митничари си „взимаха” не по една, а по две картини, тъй като само една картина не давала добра представя за автора… Ако някой ден напиша такава новела, ще звучи като неправдоподобна измишльотина от автор с болна фантазия и липса на житейски опит.

*

Д.Д. като депутат имаше дипломатически паспорт и не само не проверяваха колата, а напротив – колата минаваше през специално пътно трасе, на което граничните и митнически служители отдаваха мирно чест, като на посланик. 

Освен моите картини в голямата кола комби, имаше толкова много авточасти на някакъв българин – контрабанден търговец, живеещ в Унгария, че задната част на колата беше увиснала, а предната стърчеше като ракета. В Унгария този търговец плати на Д.Д. хиляда германски марки и така осребри пътуването и му докара печалба. Търговецът освен, че плати в ресторанта на един мотел парите, но и даде тържествен обяд. Д.Д. изяде три порции гулаш със суха люта чушка. В колата му стана тежко и изгълта цяла шепа лекарства, сякаш студентка е решила да сложи край на живота си. Преди това по пътя ми беше изял сандвичите, тъй като жена му забравила да му сложи нещо „за из път”. Обади й се по джиесем (по това време голям лукс) да я пита как така е забравила…?! И после успокоително й каза: „Хубаво, че момчето си взело!”.

*

Целите на Д.Д. бяха три – първо да се скрие от лидера, второ да изкара пари от това пътуване и трето някой да му е шофьор. За този божествен паспорт той бил дал вече пари и трябвало да ги избие някак. Независимо че не ни проверяваха, а минавахме с почести и тържественост, все пак граничните служби поставяха печат в съкровения му паспорт. Д.Д. се дразнеше от това, мърморейки че му отнемали от страниците за печати и скоро нямало да има място за други печати и пътувания. Такъв паспорт се давал само веднъж за мандата му.

СИТУАЦИЯТА  НА  Д.С.  В  ТУТРАКАН…

Беше есента на годината, в която се въведе валутния борд. Бяха се провели извънредните парламентарни избори, а партийката на Д.Д. едва влезе в парламента. Д.Д. не беше вече депутат.

Един почивен ден Д.Д. ми се обади на домашния телефон и каза, че има изненада за мен и трябвало да ми я покаже. Обясни ми, че за да я видя трябвало да ме вземе от дома ми в Русе и да отидем в Тутракан. Съгласих се. Дойде и както обикновено, беше облечен в черен костюм и бяла риза, вероятно шити по поръчка, защото едва ли имаше конфекция, която да му съвпадне.

Страничните джобове на сакото му висяха, както винаги пълни с дребни вещи и бонбони. От тях бях виждал да вади какви ли не дребни изненади за подарък на жени и деца. Качих се в колата му и потеглихме. По пътя развихме разни общи теми, като Д.Д ми говори против политиците, че всички били мошеници. Каза ми, че дипломатическият му паспорт бил все още в него, защото бил за цял мандат. Правел още курсчета със стоки през границите на балами и те добре си плащали, но му били останали само две страници с място за печати в паспорта.

*

На влизане в Тутракан ми посочваше на ляво и дясно градини, къщи и офиси, включително и градската болницата. Обясняваше, че това било на еди-кой си „Ягодата”, това на един-кой си „Паткаря”, като всички те били все негови хора. Показа ми и ресторант в старата част на града, в който постоянно го черпели. Качихме се във високата част на Тутракан в така наречената „Нова махала”, където жена му имала наследствена къща и никой не живеел в нея.

Спряхме на улицата пред ограден двор с портичка и едноетажна къща. Излязохме от колата и Д.Д. бавно и фъфлещо, както обикновено говорейки с насмешка, в очите ми каза: „Ей сега ще видиш докторче, каква птичка ми падна в плен!”. Последната дума не я чух, но я предположих. Устните му се свиха като набъбнали устенца на делфинче в стилизирана рисунка. Портичката беше заключена, той рови по увисналите джобове на сакото си за ключове, но не намери. Върна се до колата, рови из нея и извади връзка с ключове и с тържествена усмивка и с устни като на делфинчето отключи портичката, а щом влязохме в двора пак я заключи.

Отключи входната врата на къщата и след антрето влязохме в широка кухня. В нея по масата имаше храна и разни кутии маслени бои, четки, парцали. По столовете, по малкото диванче и по пода имаше множество платна и недовършени картини среден формат. Веднага познах стила. Беше на Д.С. Д.Д. бавно и тихо отвори вратата на стая до кухнята. На едно легло с дрехите спеше Д.С. Онемях. Д.Д. пак внимателно затвори вратата и каза „Видя ли сега?… От две седмици е тук и след месец ще му правя изложба в Тутракан. Няма алкохол, но има цигари. Заключен е, нося му всичко и за ядене, и за рисуване, но без алкохол. Аз искам ти да му откриеш изложбата.”

*

Излязохме, като Д.Д. отново заключи вратата на къщата и каза: „Туй да не избяга птичето!”, после отключи и като излязохме на улицата пак заключи портичката на двора. По пътя за Русе ми каза, че имам време да помисля, дали да открия изложбата. Като се прибрах в Русе, вечерта разсъждавах по ситуацията на Д.С. в Тутракан – какво беше общото между Д.Д. и Д.С.? Общото беше, че всеки виждаше в другия пари. Естествено това не беше изнудване и принуда чрез сила, а предложение за поведение, в което има разум и дава шанс за мимолетно оцеляване. Д.С. беше приел това. Волята му стигаше до там – доброволно да попадне в плен, защитавайки се от всички зли дяволи дето бродят в душата му и го правят непоследователен човек без цел и без пари.

Самомотивирах се да открия изложбата с емоцията от лафа „Като ще е гарга, да е рошава!”. Набрах телефона на Д.Д. и му казах, че ще открия изложбата.

НА  ИЗЛОЖБАТА  …  

На изложбата Д.С., както и аз не познавахме никой от гостите. За гостите Д.Д. беше докарал в града им някакъв много интересен самобитен талант, творец с минало и оригиналност и някакво младо интелигентче, което ще прочете слово за откриване на изложбата, за да изглежда вечерта красива. Все пак Д.Д. ме запозна с голяма част от тях с онази тържественост и демонстративност, която пропуква мълчанието и суетенето, които се случват, щом сред множество познати един на друг хора се появи непознат.

При откриване на изложбата Д.С. беше вече подпийнал. Изглеждаше на човек в приятно настроение, който от време на време произнася известни остроумни цитати по адрес на живописта и изкуството, и обезателно ирония към самия себе си, присъщи на творец от голям град.

За да ги въведе в кулинарната обстановка в кухнята на интелектуалния живот на Русе на един прокурор и една нотариуска, Д.С. разказа вица за триглавата ламя, която се криела в скална пещера по поречието на река Русенски Лом. Тя била опасно ненаситна и имало опасност да изяде голяма част от населението на Русе и региона. Какво не правело населението, за да я прокуди, докато при нея не отишла известна русенска журналистка и кореспондент на национална телевизия с много известно име, което те не бяха чували. Тя била обаче енергиен и сексуален вампир, което малко хора знаели и при срещата й с ламята, ламята избягала някъде далеч.

След като бях видял ситуацията на Д.С. в Тутракан, за откриване на изложбата подготвих писано слово. В началото на словото по изискване на Д.Д. обезателно посочих, че организатор на това голямо събитие е именно той – ценителят на изобразителното изкуство, който до ден днешен е купил най-много картини от Д.С.

*

По мои съображения включих текст от исторически факти за съдбата на страдалеца Мигел де Сервантес, които бях чел в книга.

Ето и част от текста, който прочетох от книгата за средновековието при откриване на изложбата: „Сервантес Мигел де (кръстен на 9.Х.1547 г. – живял до 23.VI.1616 г.) – бележит испански писател. Роден в Алкала де Еарес в семейството на лекар-хирург, беден идалго. Като войник взел участие в турско-испанската война и в битката при Лепанто (1571 г.) загубил лявата си ръка. На връщане в родината си (1575 г.) бил заловен от пирати и продаден в робство на алжирския паша. През 1580 г. бил откупен от мисионери и се завърнал в Мадрид…”

После в текста написах, че останалото за Сервантес ни е известно от творчеството му след тези събития и че творчеството му го познаваме, но с такава съдба как да не станеш творец. Оприличих Д.С. на Сервантес и написах дежурните общи приказки – анализ на картините, като колоритност, вътрешна енергия, импулсивност и тем подобни.

Д.Д. ми даде думата и прочетох словото, както го бях написал. Когато приключих, имаше бурни аплодисменти. После се премина към коктейла и разглеждане на картините.

*

При двадесет и четири картини и двойно повече от тях гости на откриването, изложбата почти се разпродаде. Присъстващите купуваха с лека демонстрация един пред друг. Дори един ветеринарен доктор купи две. Парите прибираше Д.Д., тъй като от Д.С. се изискваше да е над нещата, като творец, а и вече беше се напил след четирийсетдневно заточение, саможертва и алкохолен глад. Към края на изложбата от него дочух отново част от вица с триглавата ламя, който той разказваше на известен местен арендатор, но с някаква нова редакция, как журналистката утешавала ламята с думите „Уж си голямо момче, пък плачеш!”. Но това беше без голямо значение, тъй като към края гостите също бяха пийнали и приказваха за какво ли не, но не за изложбата. Аз не пих, защото бях с кола и трябваше да се прибера в Русе.

След няколко дни в офиса ми в Русе дойде Д.С. трезвен и тъжен. Каза, че бил измамен. Д.Д. бил измамник, защото парите вече имали някакво значение. Подробно разказа как взетите от продажбите пари от Д.Д. разпределил така: от двеста и двадесет, двеста и четиридесет лева за картина Д.С. получил само по четиридесет лева, защото по думите на Д.Д., Д.С. бил ял, спал, рисувал с бои върху платна изцяло за чужда сметка, т.е. за сметка на Д.Д. На слисаният Д.С., Д.Д. пояснил, че към тази същата сметка трябва да се включат рамките за картини, наемане на зала за изложба, коктейл и осигуряване на платежоспособни купувачи. И пак към тази сметка трябвало да се включи и печалба за Д.Д., защото той не можел да си губи времето за оня дето духа. „За оня дето духа” Д.Д. повторил на Д.С. около три пъти.

КРАЙ…

Идалго – благородническа титла в Испания. За да станеш Идалго, трябват петима свидетели, трима от които благородници. Аз, един от другите двама възможни свидетели, свидетелствам за Д.С. – чичо Митко в борбата му с вятърните мелници на изкуството, да получи тази титла. Той отдавна не е сред нас, но ако я получи в книгите пише, че лишаване от статута на идалго е невъзможно.

Стоимир Иванов