ИЛКО СЛАВЧЕВ И НЕГОВИТЕ “ВЪЛЧИ ПРАЗНИЦИ” – рецензия на Росица Копукова
Стихосбирката ме чакаше при д-р Елена Алекова, оставена като дар за мен от автора. Трогнах се, защото това е книга с ниво и самобитност, които не се срещат във всяка поезия. Илко Славчев е висока топка в словесното лирично изкуство.
Има творци, които пишат често и качествено, има други с доходи или спонсори, които роят посредствени книги и живеят с илюзията, че обогатяват нашата литература за възрастни и за деца, а има и такива като Илко, които издават по-рядко, но стихосбирките им са безценен диамант, оригинални, самобитни и дълбоки. Отличават се и се помнят.
Илко Славчев е решил да озаглави книгата си по заглавието на едно свое стихотворение, според народната митология за вълчите есенно-зимни празници. Той е родолюбец и планинар, това знаем всички, които го познаваме по- отблизо. Стиховете му са посветени на България и на планината, която той одухотворява , очовечава и оживява с особена магия на словото, само негова.
*
Стихосбирката е обособена в няколко раздела, като централната ос е планината: “Излъсквам живота”, “О, планина”, “Примката”, “Но думите кривих на воля”, “Летят към теб”.
Изключителна промисъл във всяко стихотворение, невероятно оригинални метафори, самият той е толкова неповторим като творец, че на една поетична среща при Елена Алекова запитах жена му как се съжителства с такъв човек. Нека отбележа, че той по професия е архитект на ландшафта, оформя градините като дизайн и като от журнал, обича цветята и разбира планината.
Обаче талантите са му повече от един. Познавам го, не го идеализирам, но го ценя. И като поет, и като природен архитект.
Всяко стихотворение е остров на красотата, самобитността и смисъла, ще посоча по една строфа от стихотворението “Нагоре и нагоре”, защото той е нагоре и на върха и в живота, и в поезията:
” Думите подреждам в раница за дълъг път,
ще трябват дрехи, сечива, храна, мечти, компас.
С тях над бездната се извисявам всеки път.
Играят си наоколо във залезния час”.
…
“С думите пълзя задавен, гърбав, да съм пръв,
но сипеят ме разпилява с поглед разгневен.
Звук по звук ги търсих, щом потече черна кръв-
най-сладката, най-милата я нямаше до мен.”
Илко Славчев е човек на риска. Не е той за равнината, макар да е роден в Попово.
Катери върхове и родни, и по Балканските страни и думите му са обяснимо красиви като небесата, близки до Бога и уникални за хората. Но не уникално посредствени, както на доста поети, а ангелски.
Прочетох тази книга с изумление, с вцепенение. Сякаш не знам как пише той. Знам, ама пак ме омагьосва. И душата ме подтикна да напиша нещо за нея, защото е рядкост да държиш в ръцете си такова творчество, което те пренася сякаш в друго измерение.
Росица Копукова
