С броени месеци се стичах по реката.
Бучеше яростно, връхлиташе като
ураган и ветрове във небесата.

Безмилостна, тя, блъскаше ме,
политах, аз летях из речните вълни и
удрях се във камъните, около реката.

Търпях, търпях, разчувствена се борих
да изляза от потока на водата и
мислех си за хората, живеещи със
думите – “Пусни се по течението
на реката”…

Бурята прелита
като ураганен вятър над полята.
Слънцето е още ясно,
неговия лъч пробива към земята.
Страх е, страх, обаче,
крие се затуй момиче
из гората.
Скрито е във храсталака и
сърце й пита:
“Пуснах ли страха
да бяга във гората?”

Хвърчат калинки през полето,
завъртани от силния ветрец…
Преплитат червеникавите
песни и молят се да бъде тишина…

Не бързай ветре, по-полека!
Треперя повече от всичко на света.
Ти знаеш, искам да съм цвете!
Сърцето ми тупти, а кръв прелива затова.
От ден на ден разцъфвам
при прелитане от буря в светлива…

Живея като пеперудка
с изпъстрени крилца.
Ала прелитам
като птичка в нощни
небеса.
Будя се със залеза
на ярката луна,
отварям си очите
с изгрева на
звездите в прелестната
тъмнина.
Зареждам се
със слънчевата
топлина.
И прелитам с нея
да гледам
чудесата по света.