ИНСОМНИЯ – хайбун на Виолета Цолова

1.

И се завихря въздуха щом докосна възглавницата, побеляват контурите на глед-ките, света се срутва върху главата ми, преминават едни след други хора, картини, събития, мозъкът ми ще се пръсне, не спира като океан да ме поглъща. И живи и мъртви стоят, чакат, говорят, питат. Защо мен питат? Аз не знам какво да им кажа, освен: идете си, идете си в името на Господ, идете си в мир и мир да бъде на праха ви. Оставете ме. Мама изтрива с ръка един облак:

Вземи си жилетката
времето не е на добре
ще вали.

2.

И ти слънце мое, рожбо първа, първа болка, радост първа, с каква обич те заченах, с каква радост те родих, ходиш из своята пустиня и земята и небето носиш в ръцете си. Как да гледам душата на парчета разкъсана, живот-психотронно оръжие.

И навсякъде оръжия,
оръжия,
огъня ни изгори.

3.

Дори маймуните могат да бъдат опитомени, но не и думите. Те хълцат на всяка стъпка, прескачат душите си, плъзгат се като влечугите зад правилата на извисяването, не могат да дадат смисъла, който им се полага по рождение. Челата им се свеждат ниско, броят стъпките на времето, не участват в сътворението.

Като зелени листа
потъваме в земята
неоплакани.

4.

И защо се родих, Господи, да гледам страданието на този свят, да преглъщам сълзите на смирението, да влача всяка своя стъпка с усилие в безсмислието и да оплаквам децата си, защото лошите хора са повече от добрите, не се вижда накъде отиват всички. Все повече печал, Боже, все повече печал.

Пчелите се блъскат
в прозореца падат и умират
бръмчи къщата.

5.

И какво искам да науча за този свят, който не намира цветове в преображението, промените го правят все по-неясен, все по-тъмен, все по-черен и живота се рони под стъпките му на свлачища и вихрушки, небето придръпва все повече и повече води да го залеят. И всеки може да каже, че смисълът е в безсмислието.

Онемяхме ли
пред силата на земята
засята с плевели.

Виолета Цолова