КОГАТО СИ ОТИВАШ – стихотворения на Стоян Михайлов

КОГАТО СИ ОТИВАШ Е СТУДЕНО…

Когато си отиваш е студено
и гузен си и нямаш верен път.
Върти те друга длан като вретено,
без думи ти се мислите четат.
Когато си отиваш не забравяй,
че в куфара заключваш и вина…
Любимия човек, сирак направи,
отне му ти живеца-топлина!
Когато си отиваш тъй е тихо,
от теб тогава бяга съвестта…
Забравяш как децата се родиха,
как двамата делихме радостта!
Когато си отиваш, разговарям
с молитва към Създателя велик –
защо сърцето трябва да отварям,
вместо любов да му забиват щик?
Когато си отиваш, ти вратата
след себе не притваряй, не ключи!
С надежда ще те чака самотата –
страдални ще те чакат две очи!

Животът ни е низ от изненади,
ти може би докрай ще си щастлив!
Но две деца и шест години млади,
ще носиш на глава – венец трънлив!

МОЛИТВА

Поредно пред портрета коленича –
пленително ме гледат две очи…
И слънчев лъч в ръцете ми наднича
и времето потайващо мълчи!

Потапям ти се в чистите зеници,
по-бистри от планински езера!
В тях мислите ми бяха мъченици,
а ти в сърцето ги с любов събра!

Часовникът зад мен ритмично трака,
в неверието мнимо ме вини…
Молитвата поредна гласно чака
съдбата да ме хвърли в бъднини.

За любовта докрай да съм готов аз –
с избраницата къшей да деля…
Недай си Боже – пил бих и отрова,
последен с нея миг да споделя!

ЗИМНА ПРИКАЗКА

Пробягват облаци в небето
и свири остро вятър подлудял…
Като заспало е полето,
Балканът срещен е осиротял.

И сякаш театрална сцена –
утихва всичко, вятърът се скри…
Отнейде кучи лай простена,
валежът кротък на снега откри.

До вечерта е всичко побеляло –
дървета, къщи и цветя дори.
Като с родопско тежко одеало
заспаха ниви, пътища, гори…

А падат в надпревара на парцали
снежинките и ръсят красота –
децата за пързалките мечтали,
стопаните за люшнати жита!

Стоян Михайлов