ИСТИНСКИЯТ МИ ЖИВОТ – поезия на Иванка Павлова

ДУШАТА ТРЯБВА ДА РАСТЕ

Душата трябва да расте,
като дърво да се разлистя,
да зреят плодовете-истини,
за да избухне нов цъфтеж;
от земната родилна гръд
да всмуква соковете бистри;
да губи клони, цвят и листи,
но зими да не го смразят;
с нов своя плод да отрече
и с нещо да го преповтори.
Душата е като дръвче,
което може да говори.

ИСТИНСКИЯТ МИ ЖИВОТ

Истинският ми живот започва тука,
в самотата на дома ми.
Двойницата ми си отпочива.
Тя е уморена от дълга си
да се среща с хора, да говори
и да се усмихва като всички.
Но когато в стаята остана
с тишината на предметите, отново
чувам сърчицата на минутите
как уплашено туптят. Сега
аз от клетката ще пусна
моите дресирани зверчета –
чувствата и мислите, които
цял ден зад челото ми стояха.
Те обичат бялата хартия
и едва когато по снега ѝ
отпечатат тъмните си стъпки,
ще повикат пак съня и ще завият
с него моята скъсена нощ.

ВНУЦИТЕ

Тръгваме си и остават двамата
като стари съхнещи дървета,
със земята каменлива сраснали.
Дълго за довиждане ще махат,
след това свободно ще покапят
сълзите под черната забрадка
и под овехтелия каскет…
А сега в кафеза на гърдите
блъскат се уплашените мисли:
„Докога ли ще се връщаме на село
по изровения път от дъждовете?
Докога ли ще целуваме ръцете
с почернели изкривени пръсти
и ще се напълва с гласовете ни
одаята с потъмнял таван?
Докога ли ще излизат пред вратата
всеки път, когато непознати
минат по отсрещните ливади:
ще се взират в тях, дордето се изгубят
и отново писне тишината
в оголелите треперещи дървета…”.
Тръгваме си. Те остават двамата.
Пътят ни поглъща от ръцете им.
А под шарената сламена възглавница
в купчината пожълтели пликове
ще се смеят снимките на внуците
и приседнала на прага, ще ги чака
старата, добрата тъмнина.

КАТО СНЕЖЕН КРАТКОТРАЕН ПРАХ

Бялото легло, върху което
спи момичето с разпуснати коси,
зимни приказки разказва.
Пръстите ти тихо приближават
и като добри джуджета пазят
въздуха кристален да не звънне.
Но червените поточета в кръвта ти
шушнат думите, с които пролет
кацат върху розите пчелите.
Тях не слушай. Вслушай се в сърцето
и ще чуеш белите звънчета
на онази музика, която,
ако я докоснеш, се разсипва
като снежен краткотраен прах.

НОКТЮРНО

Бакърен лист –
златно копитце:
оттук е минала есента.
Капчици дъжд
по лифта на жиците
пътуват към първия сняг.
Лунна тъга
понякога ни обзема:
корабът ни е закотвен.
Преди да се озърнем,
ще отбрули времето
златната ябълка на живота.
Чу ли в мълчанието,
когато се погалиха,
какво си казаха ръцете ни:
„Лека нощ, семена.
Добър ден, бъдеще бяло”.
Среброто в косите ни свети.

ОРФЕЕВАТА ПЛАНИНА

Слънце се плисне, грейне небето,
преспи се белнат, блейнат стадата.
Къщи родопски – булки напети,
гиздави, бели – досам гората.

Долу реката – вечна и нова,
бие скалите, в пяна се мята.
Кървави ризи, мъртви дворове,
момини вопли помни водата.

Борове екнат, песен проплаче,
чанове стряскат камък и върше.
Пазви разгърне, викне юначе.
Пътник случаен сълза обърше.

Светла, пространна, щедро зелена –
като душата неизбродима,
планина горда, обикновена –
българска хубост недостижима.

ОСМОМАРТЕНСКО

Замерят ме със снежни топки дърветата –
закачливо може би или равнодушно?
Улегнаха, станаха мъже момчетата –
и най-вироглавите, и най-непослушните,
та няма кой да ми препречи вратата,
да ми задигне снимката или да му хрумне
тайно една бележка да ми изпрати
с най-незначителни, много значещи думи.
Огледалото знае моите женски хитрувания:
руж върху скулите, туш върху миглите.
Още ли се държа, или така ми се струва?
Много загубих, дано нещо съм постигнала.
Сутринта събудих сина си рано-рано.
Целуна ме, с кокиче от градината ме закичи.
Така ще протегне за празника длани
подир година-две към някое момиче.
А аз, дори ако припламне искрица
в сърцето ми от нечие неслучайно докосване,
ще гледам с уморени, хладни зеници,
макар да не съм съвсем среброкоса.
И ще се шегувам с любовта – тема далечна,
почти нереална, почти измислена,
а някъде край мен ще триумфира вечната,
истинската жена – шестнайсетгодишната.

*

Унижават малкия човек,
който трудно хляба си печели.
Унижават бедния човек
хитреци с натъпкани портфейли.
Унижават кроткия човек
с грубост самозваните величия.
Унижават честния човек
и с презрение, и с безразличие.
Той докрай по божия закон
се опитва някак да живее,
но в душата му отеква стон
и в безсилието си немее.
Не че в някой миг, обзет от гняв,
няма целия свят да напсува.
Благославя залъка корав
и за уважение жадува.
Болката в душата му расте.
Унизен, отказва да приеме
новите байганьовци, а те
се множат – сега за тях е време!

ЕДНА ЖЕНА

Пред къщата ѝ – пълен съд с вода
за котки и за кучета бездомни.
Стопанката е като тях в беда:
отдавна миналото си не помни.
Тя храни глутницата всеки ден.
Напълва, за да няма жадни твари,
старателно съда полустрошен
и с тях като с деца си разговаря.
Минавам покрай скромния ѝ дом
и виждам, че цветята си полива
старицата смирена. Мълчешком
я благославям дълго да е жива.
Отиде ли си, нашият квартал
с една добра душа ще намалее.
Ще зазвучи небесният роял
и хор от ангели ще я опее.

ИЗБОР II

Избрах „Титаник”. И пътувах с него.
Не в първа класа – в люлка от мечти.
Не да нахраня гладното си его,
а да докосна звездни висоти.
Връхлитаха вълните белогриви.
Ревеше океанът разгневен.
Под съпровод на гларуси кресливи
се раждаше усмихнатият ден.
Живях между земята и небето
като разпъната на кръст и пих
отварата горчива – битието,
и стихове лечебни сътворих.
„Титаник” ще потъне неизбежно,
но струваше си всеки миг, живян
с усещането за небе безбрежно,
за пълен с изненади океан.

Иванка Павлова

из “Истинският ми живот”, автор Иванка Павлова, 2025 г.