ПАВЕЛ ПАВЛОВ: ТВОРЧЕСТВО

02.04.1934 – 08.10.2023

ОТВЪД НАДВЕСЕНАТА ПОРТА – мемоарен разказ на Павел Павлов

АННА КАМЕНОВА

Зад прозоречните стъкла се сипе парцалив сняг. Клоните на нашия бор, натежали от кита, са се провесили като разчорлени бради на исполин. Цепениците в огнището нижат своята монотонна песен.

Една главня се сурва и рой искрици политат през комина. Както съм притворил очи в люлеещия се стол, ми се струва, че дочувам нечий шепот. Дали това не е гласът на Анна Каменова, долетял посред зима от онова далечно лято?

На Палю – за да не забравя Копривщица и хубавите дни, прекарани заедно през лято 1968, август.

Не! Това е гласът на спомена. Той ме мами да го последвам, обещавайки да ме върне в ония щастливи дни. Но „щастието е като вода и рибарска мрежа: извадиш ли мрежата от водата, тя остава празна“.

И все пак – нека опитам да се заловя за тая невидима нишка.

Портрет на Анна Каменова, худ. Иван Милев, 1924 г.

*

Наричах я леля Ана, макар да нямахме роднинска връзка. Някакво отколешно сватовство беше завързало възел между два възрожденски рода – копривщенския на Маджарови и ловешкия на Войникови.

Всъщност имаше – нейната сестра Василка Маджарова беше омъжена за доктор Михаил Войников, братовчед на моя дядо Иван Войников, а те се имаха за братя. В тези над двестагодишни родове отколе са дирили моми и ергени през девет села, за да бъдат от сой. Така и бащата на леля Ана, Михаил Маджаров, се оженил за Мария от еленския род Тодорови.

Нашето далечно родство в устата на хлевоусти сноби изглеждаше съмнително. Но хич не ме е еня, защото думата ми не е за някакво роднинско сборище, а за дългогодишно общуване в духовното. С него бяха изпълнени онези незабравими дни, прекарани заедно в Копривщица. В онази гостоприемна къща, въздигната из темели през далечното 1863-о лето Господне. В онзи дом, превърнат от огнената стихия в пепелище днес. Ах, защо и къщите не мога да оцеляват като саламандрите в пламъците?

*

Очите ми са притворени, но окатият спомен ме пренася в малката стаичка – нявгашен килер към отвода, превърнат в библиотека. Лежа на миндера в „моята” стаичка – леля Ана винаги ме приютяваше там – и в рамката на прозореца съзерцавам комините на Ослековата къща. Ах, тези копривщенски комини! Всеки един е ненарисуван пейзаж.

Няма два комина да си приличат – пише Анна Каменова. – Малка къщичка със стрехичка, бойници, кръгли кули, като че загърнати в бели кожуси, а най-вече комините близнаци, прегърнати, сякаш се разговарят. Но всички са тръгнали по покривите, тези бели копривщенски комини. Има и широки – на тях щъркелите са свили огромни гнезда, подобни на мексикански шапки.

*

Омаян съм от дъха на стари книги и печатарско мастило.

Над главата ми като благослов виси светогорска щампа. Дочувам цвъркота на ластовиците, „сврели гнез-дата си под надвисналите стрехи“.

Каква чудна песен!

„Вижж… жж… бей!… Вижж… жж… бей!…“

И аз виждам, без да гледам.

Изглежда, че хората по-мъчно общуват помежду си, отколкото ластовиците – продължава авторката. – Неуморим брътвеж. Имат толкова да си кажат. И хората, когато се обичат, имат непрекъснато какво да си казват.

„Вижж… жж… бей!…“ – песента на ластовиците ме пренася „на старата ябълка, доскоро окичена като невеста с бял цвят. Накацали са цяла дружина ластовици, с черни дрехи, пристегнати в кръста, с черни забрадки.“

Така започва шедьовъра на писателката „Харитининият грях“. Нея отдавна я няма, а времето е пощадило капещата чешма с вградено името на героинята на романа „Харитина“. Току зад нея червенеят ябълките на стогодишно дърво. Опитах ги. Устата ми и днес се налива от спомена за оня приказен сок. Ябълките не са ли и те като нашите спомени? Отминаващите години поокастрят изсъхналите клони – ненужните подробности, за да поникнат като зелени клонки – вътъка, върху който изтъкаваме своите възпоменания.

*

Но за да е достоверен споменът, са нужни свидетели.

И аз ги призовавам – всичките! Главният свидетел си остава борът, който „стоеше безмълвен и непоколебим. Здравият му ствол оставаше неподвижен, но живот трептеше в него. По жилите му минават свежи сокове, за да нахранят и най-отдалечената игличка. Тези сокове не се виждат. Те са скрити под сивата, сбръчкана и напукана кора.“

Заглеждал съм се към неговия връх до завиване на свят. Над него скитаха облаците, а когато „падаха ниско, върхът му се губеше в тях. Той не беше дърво като дърво. Той беше борът!… За него се говореше като за приятел, довереник, като за живо същество… Като някакъв летописец той отбелязва всеки изминат ден, всяка изтекла година.“

*

Анна Каменова беше влюбена в този бор, „излязъл от приказките“, пренесен „може би от някой великан от гори тилилейски“. Тя често „разговаряше мислено“ с него. Доверяваше му се, защото знаеше, че е безмълвен. А имаше нужда… да сподели самотата си с великия мълчаливец. Мълчанието „говори с най-висок глас“.

Всичко в този дом беше отколешно и можеше да свидетелства за отминали времена: бакърените гравирани съдове, данте-лените кенета, светогорските щампи, йерусалимът, донесен от Божи гроб, и иконата със зеленооката Богородица. Откъде ли да подхвана нишката на моя спомен?… Най-добре от оня летен ден, когато двамата с леля Ана останахме съвсем сами в голямата къща.

*

От ранна ранина берачите са донесли от Балкана препълнени кошници с диви ягоди. Разпалил съм огън между два камъка, стъквам го от време на време и обирам с решетеста лъжица пяната от сладкото, което къкри в огромна бакърена тава. Над горната ми устна розовеят мустачки от дъхавите горски плодчета. И аз съм хем там, хем ми се струва, че участвам в сцена от някакъв роман. Смълчали сме се, сякаш подслушваме брътвежа на ластовиците.

– Чудно нящо – проговаря леля Ана, изговаряйки по копривщенски думата „нещо“. – Когато дойдоха червените, ни обявиха за буржоазни семейства.

– Безродници! – размахвам заканително решетестата лъжица и пръските опарват ръката ми, сякаш ме предупреждават да сниша глас, за да не се чува отвъд дувара.

– Но отсетне се поправиха и признаха, че коренът ни е възрожденски.

*

Тази потомка на Бенковски се усмихва леко, без сянка от някаква аристократична снизходителност. Слънцето също се усмихва от висинето и залива злачния двор. Утринната роса се изпарява от листицата на чемшира. Като гранатови брошки блестят зрънцата на френското грозде. Ласто-виците възпяват до изнемога ослепителния летен ден. А аз още не съм си наплискал очите.

– Защото не искам да видя брадясалото си от три дена лице в огледалото – оправдавам се.

Леля Ана ми сочи Харитинината чешма, подава ми пешкир да се обърша и споделя онова, което по-късно ще влезе в новелата „Писмото“, за която ще ме споходи голям мерак да я екранизирам.

– Огледалото не лъже. Не съм една от Молиеровите смешни фантазьорки и за мен огледалото не е „съветник на красотата“. То има много по-важно предназначение. Огледалото е пътеводител за живота. То предпазва от илюзии и лъжливи надежди. Погледни го с отворени очи. Послушай неговия съвет. Не ще сгрешиш.

*

Но както тогава са ми се причули думи от нейния ненаписан още текст, така и ще остане неосъществена екранизацията на новелата. Години по-късно, когато и последното бурканче от сладкото от диви ягоди, което къкри в тавата, бъде навито в палачинки, аз ще се захвана да снимам филмова поема за Копривщица, озаглавена „Отвъд надвесените порти“. И мой водач из този прелестен градец ще бъде тя. Пред нея ще се разтворят и неразтворяеми порти, за да надникна в тази омайна красота.

Открехнете една от тези порти. Може би ще я затворите веднага, за да я отворите наново, та да изпитате повторно насладата от необикновено приятната гледка: в дъното на зеления двор се издига една усмихната червена или синя къща.

*

Уж стара, леко разкривена и приведена, тя се държи здраво на основите. Дървените части, изпечени от десетилетия, се червенеят на слънцето, което не може да ги състари. Напротив, огрее ли ги, те се откриват като огромни червени или сини цветя. Опитайте се да ги нарисувате. Мъчно ще се намери дори в палитрата на добър художник точната боя – розовокеремидена и синкавомлечна – за тези свежи цветове. По зеленясалите от времето керемиди и червеникавия топъл цвят на дървото ще отгатнете годините на този дом – най-малко столетник, а по-често двеста, двеста и петдесет години.“

На особена почит в този дом беше „Речник на блъгарский язик“ на Найден Геров, тачен наравно с Библията. И леля Ана, и бай Петко – нейният съпруг професор Петко Стайнов – непрекъснато се съветваха с това помагало.

На язик, който има книжнина, може да се стъкми речник по книгите, които има на него – сякаш се извинява Найден Геров. – На язик, който няма книжнина, за да се изработи речник, трябва да се съберат речите му из устата на народа, който го говори.

За да пробуди интереса ни към тази съкровищница, бай Петко от време на време ни изпитваше дали знаем значението на някоя отколешна дума. Постепенно това се превърна в една своеобразна игра, която заместваше лотото.

*

Началните снимки на първия ми филм „Чичовци“ протекоха в Копривщица.

Гостувах у леля Ана. Поради моя прощъпалник в киното се чувствах оплетен като пате в кълчища. Тя мъдро ме съветваше:

Сега не му е времето да мислиш за цялото нящо. Мисли за това, което ти предстои в утрешния ден. Ще те води твоят хумор, ти го имаш.

Разговаряхме дълго за българския хумор. Леля Ана ми даде да прочета нейното есе „Хуморът на безхуморните“ („Златорог“, год. Х, кн. 6, 1929).

*

Без съмнение, безхуморните – това сме ние българите, или поне за такива минаваме и сами се считаме. Народ реалист, практичен, който не се отдава на фантазиране и празни безполезни занимания. А каква полза можем да извлечем от хумора? На пръв поглед – никаква.

Но самата тя притежаваше изискано чувство за хумор. Дългото й пребиваване в Лондон и Петроград го бяха шлифовали, както сарафинът шлайфа диаманта. И тя незабелязано се стараеше да го всели у нас по-младите.

Къде другаде ще намерим по-добре отразен българския характер, запазен от чужди влияния, свеж и самобитен, здрав и неподправен. Ние недостатъчно ценим нашите пословици, модерните хора дори съвсем не ги употребяват.

Колко е права! Както за всяка болка се намира билка, така за всяка житейска ситуация има подходяща поговорка. И навярно леля Ана многократно си е задавала въпроса: Защо ние „безхуморните“ българи, които сме владеели това качество, сме се потрудили да спрем неговото развитие, да го прикрием? И стига до следния отговор: „Хуморът не се нуждае като остроумието от публика.“

*

Но тъй като моята публика ще гледа по-късно „Чичовци“, засега реших да отприщя бента на хумора на прекрасните артисти и да следвам Вазовия „проницателен, вживяващ се в ярките, живописни и незабравими характери хумор“.

Голяма забележителност в Маджаровия дом беше така наречената „Златна книга“, в която всеки преспал под неговия покрив трябваше да напише нещичко. Разгърнете ли позлатените й страници, пред вас ще оживеят в почерците си такива имена, че ми е стеснително да се самоцитирам.

Но… на 25 август 1971 година съм написал – няколко минути подир Вера Мутафчиева – следните „Станси“:

На месец август – във самия край –
блажени бяха дните – като в рай.
Едва надигнали се от софите,
затичвахме се бързо към софрите.
Във тенджери, тавища и тигани
цвъртяха лакомства отбрани.
От ядене пищяха ни ушите
и нижеха се неусетно дните.
Току надигнали се от софрите,
полягвахме отново по софите.
А в пещите горящия огън
докарваше ни все на сладък сън.
Ах, мъките ни бях тук големи!!!
Ний пуснахме чудовищни кореми.
Главите ни дрънчаха като кухи.
За всякакви диети бяхме глухи.
И покачихме доста килограми,
а туй за всекиго бе страшна драма.
Защото всякой на море отива,
а знайно е, че г… глава затрива.

*

От Анна Каменова научих един голям урок, за който съм й благодарен от сърце:

Да мисля на шега, да чувствам наистина.

Дните се изнизваха така неусетно, че забравяхме датите. Времето изтичаше като „Вода в рибарска мрежа“. Като през „Часовник без стрелки“*.

Накъде върви времето? Напред или назад? Часовникът е без стрелки и можеш да го насочиш в обратна посока.

Така като в калейдоскоп възкръсват нашите спомени.

*

Анна Каменова разбули смисъла на символи като „огледало“, „часовник“. Отлитащото време и отражението на спомена. Да се взираш в отражението на огледалото, „както се взираш в портрет и искаш да видиш отвъд снимката“. „Да се заслушваш в тиктакането на часовник, дори когато е без стрелки – той отбелязва всяка минута, всяка секунда, а не отмерва времето.“

Но писателката имаше и друго мерило за времето: дънера на поваления от секача бор.

Тя знаеше годините на бора, без да брои кръговете, по които беше написан полувековният летопис на къщата и нейните стопани. Земните сокове, минали по жилите му, бяха го записали… Жената разчиташе с леснина йероглифите, богати със съдържание. На последния кръг не бе написано нищо.

Само една тъмна линия кръжеше до самата кора. Тя се наведе, за да прочете пос-ледната страница от летописа.

*

Де да можехме и ние – хората – като оня бор да записваме в концентрични кръгове летописа на своите спомени! Те се блъскат в безреда в нашата памет. А трябва да ги нанижеш „като зърна на много дълга и тежка божигробска броеница. Извадиш ли един спомен, скъсаш ли нишката, всички зърна се разпиляват. Иди ги събирай и подреждай!“

Ще тръгна по избродените от леля Ана пътища, останали завинаги пленени в пътеписите от „Неповторимото“. Хем ще поразтъпча мръзнещите си нозе. И така – на път към лятото!

*

Най-напред ще възляза в Черешово. Не взимаме мулета както навремето. Поемаме с моята дружина пеша. По някоя време пред нас се спуска такава гъста мъгла, че ако протегнеш ръка, като нищо може да извадиш нечие око. Вървим опипом като слепци. От едната страна на върлата пътека се зъбят скали, от другата зеят пропасти. Несигурните ни стъпки откъртват камъчета и те цопват нейде надълбоко във водите на Арда. Като призрак изплува овчар с чепата гега. Взема ни за „изменници на родината”, които искат да преминат нелегално границата. Хеле обясняваме му, че снимаме филмов пътепис, и той ни напътва към един завой.

– Натам е Черешово. Долу има само дълбоки вирове – в ничия земя. Там пъстървата си умира от старост.

*

Пухтим като парни локомотиви по стръмната пътека. И… изведнъж слънцето пробива мъглата. Камерата и фотоапаратът мигновено влизат в действие, но пленяват само руините на Черешовите конеци.

Рухналите дувари не ограждат вече господарския дом с чардаците. Буренаците са превзели съсипните. А ветровете си играят на гоненица-криеница сред тях. Черешево се казва и цялата местност, защото конакът е въздигнат сред дива черешова гора. На отвъдния хълм се е сгушило селце с име на нощна птица – Улулица. Разказвам на леля Ана моя ненаписан още пътепис, а тя въздъхва – сякаш зъл вещер е сринал нейния.

*

Отново съм в люлеещия се стол. Хвърлил съм дънер в огнището, макар да съм убеден, че и цял ствол да се побере, пак няма да се сгрея. А трябва да продължа моите „зимни бележки за летни впечатления”, както би се изразил Достоевски.

Сега фериботът ме понася към Тасос. Тук двата пътеписа почти си съвпадат. Е, аз още не съм написал моя, но нейният блести като слънцето, клонящо към заник:

Гледам как умира в победоносен блясък един ден. Няма друга смърт тъй празнична, грееща, прекрасна, защото след няколко часа само ще се роди нов ден, който винаги носи повече надежди от предишния, който трябва да бъде по-хубав и по-плодоносен от него.

*

Когато обявиха конкурс за „Пренаписани пътеписи“, леля Ана не беше вече между нас. Като мото на своя поставих нейните слова:

Тасос не е само бряг, който за един ден може да се преброди. Той е един малък свят, една населена планина сред морето.

Пребродих острова и проумях казаното от нея:

Не зная дали сега сънувам, или пътувам с отворени очи.

Пламъците обхванаха кютука в огнището. Дали се стоплих, или… това е жаркото слънце над Охрид? Болярските трикатни къщи се оглеждат в езерото – „огромната Божия синя зеница, огледалото на небесния свод, синия блян на един народ”. Корабчето пори кротналите се води и оставя подире си опашка от бяла пяна. Слънцето прежуря голите ми рамене. Езерни чайки прелитат над мен и с писъците ме заклинат да напиша за пределите на Бога. Но мога ли да го сторя по-добре от Анна Каменова?

Може да пътуваш със затворени очи през целия път на твоя земен живот. Може да затвориш очите за всичко, което си видял досега. И да ги отвориш, когато влезеш в Охрид и се изправиш пред езерото! Не броих нито минутите, нито часовете.

*

Време е да запаря чай. Дано успея да го докарам като този на леля Ана.

Запарването на чая е цяло изкуство – предупреждава ме от книгата си тя. – На всяка кутия хубав индийски чай е написана рецептата – не е икономична, но само ако се спазва, може да се получи хубаво запарен чай.

Вслушах се в съвета й, за да не бъда като онази нейна позната, която казала: „Пет минути го варих, но не стана хубав като твоя!” И в нашия дом пиенето на чай беше ритуал. Наистина е за съжаление, че самоварите излязоха от употреба. На дървени въглища си е друго. Сега те стоят за украса в някой ъгъл и си припомнят за отколешни чаепиения. Успях! Чаят ми стана отличен. Най-сетне се сгрях. И ако някой ден седна пред „летни бележки за зимни впечатления“, пак ще запаря чай – за да ме поразхлади.

* * *

Толкова пъти употребих прилагателното „гостоприемен“ за дома на леля Ана, че е крайно време да го населя с гости. Откъде ли да започна? Не бяха един и двама минали „отвъд надвесената порта“. Но това не значи, че кой да е биваше приет. Просто приятелите бяха много. И което е най-знаменателното – това бяха приятели и на „старите” стопани, и на младите.

Добре е да започна с разказа за една трогателна среща между две големи българки: Олга Кирчева и Анна Каменова. Беше незабравимото лято на 1975 година, когато екранизирах Вазовите „Чичовци“. На последния снимачен ден в Копривщица пристигна леля Оля, за да се види с леля Ана и да продължи с нашия екип към Сопот, където я очакваха метохът и двор, из който вече се разхождаха пауни. Отидох да взема Олга Кирчева от хотела. Възлязохме по стръмната калдъръмена уличка към Маджаровата къща. Спряхме пред портата. Леля Оля си припомни, че някога на старата двукрила порта имало чукало.

Чукалото липсва – обяснява в книгата си леля Ана. – Задигнала го е пакостлива ръка, може би от лекомислие, а може би от колекционерска страст. Не знае злосторникът, че чукчето, старото, сто и двайсет годишно чукало е по-сладкодумно, когато е на предишното си място.

*

Прегръдката на двете жени пред Харитинината чешма беше мълчалива, но изпълнена от „думите, които трептят на устата, а не се казват“. Стопанката на старата къща повежда към гостната. Двете сядат на застлани с червени макати миндери, сред везаните възглавници. Леля Ана е запарила чая. Аз съм изпекъл баница. И влизам в ролята на „прислужник“, за да ги оставя да се наприказват на воля. Не е лесно днес да възстановя оня задъхан от вълнението на срещата разговор. Възкръсваха изиграните от леля Оля роли. Припомняха си театралните рецензии на леля Ана.

Олга Кирчева разказа за обсъждането на един спектакъл: „И след като прочетохме Вашата рецензия, си казахме: тя сякаш ни е подслушвала.“ Защо не пуснах тайно магнетофона, да ме пита човек! Колкото и да ме е срам, признавам, че слухтях да не опусна ни една думица. Преваляше полунощ, когато придружих голямата актриса по притъмнелите сокаци. Това бе среща на две жени, извърнали за миг взор към миналото, за да погледнат още по-уверено в бъдещето. Две жени, чиято дарба ги бе направила връстници на всички поколения.

*

Често гостуваше английската писателка Мерсия Макдермот, написала една от най-хубавите книги за „Апостола на свободата“. Възприех я като класически пример за разминаването на човешките привидности и същности. Човекът и творецът си приличаха толкова, колкото портретът е сходен с карикатурата. В „Златната книга“ на дома гостуващият наш приятел и голям художник Иван Кирков е оставил ироничния си поглед към оригинала – едно намигване на окото. Мерсия Макдермот е овековечена като върлина с гипсова яка около врата, поддържаща един счупен прешлен. Това не й бе попречило да направи поклон доземи пред паметника на Левски в Карлово. Тя току-що се бе върнала от подбалканския градец, където оставила стрък цвете. Удивен съм, че не я е повалила дамла в пладнешката мараня. Но колкото и да е слаба, тя все е гладна. Сварва ме в кухнята и ме пита как готвя пилетата за обяд. „А ла Левски“ – отвръщам невъзмутимо. Веднага се оплакала на леля Ана, определяйки шегата ми като кощунство.

*

Друг спомен – също пернат: един приятел на бай Петко беше отстрелял дванайсетина пъдпъдъка. Сготвихме ги в патладжани. То бяха мурафети, то беше кулинарна суетня! Но никой не можа да ги кусне. Мисис Макдермот и дъщеря й мис Александра записукаха като прегладнели ластовичета в гнездо: „Оу, пъд-пъ-дъци-и-и!…“ И докато ние си вземахме аперитива, блюдото с пернатите беше ометено. Шегувахме се подир това: дали пък на острова на Албион не ги държат гладни, или са завъдили глисти? Но дори да е писала книгата си за Левски на празен стомах, какво чудо е сътворила тази жена! Бетер българка!

*

Леля Ана ценеше прозата на Вера Мутафчиева. Покани я да й погостува в Копривщица и ме помоли да я придружа. Прекарахме незабравими дни и вечери. Заседявахме се отвъд полунощ. Стопанката обичаше да слуша сладкодумната Вера с онова чаровно „р“, което се търкаляше като броенично зърно в устата й, неподражаемото й чувство за хумор, пленяващите мутафчиевски чешитлъци. Как се смя, когато й разказах за първата репетиция на „Из големия път“ – авторска драматизация на романа на Вера „Рицарят“. Актьорът Б. Б. я запита как предпочита да играем нейния текст: по метода на приобщаването на Станиславски или по метода на отчуждението на Брехт? Отговорът на Вера беше: „Защо отчуждаване, джанъм, като ние българите още не сме се овътрили!“ Иван Кирков възкликна веднъж: „Обожавам книгите на Вера! Тя пише като гамен!“ Така изрази възторга си от новаторската дързост на Мутафчиева.

*

По време на съборите на Войводенец къщата се изпълваше от гости, а дворът заприличваше на бивак. Елена Огнянова – сред най-близките хора на леля Ана – месеше дъхави погачи. Наддумваха се с Румяна Цинцарска и ние научавахме много за народните обичаи и обреди. Сред гостите човек можеше да забележи Богдан Богданов и Румен Цонев. Анна Каменова обичаше младите хора, умееше да съпреживява техните проблеми и вълнения. И колкото повече навлизаше в библейската си възраст, духът й младееше.

Кой ли не бе почетен и нагостен в този дом? Кой ли не се извървя отвъд надвесената порта? А колко чужденци отнесоха очарованието на злачния двор, чешмата на Харитина, червената къща, за да разказват в своите страни.

*

Но трябваше като мен почти всяко лято да прекарваш в Копривщица, за да надзърнеш във всички съкровищници, с които бе богат този благословен дом. Над постелята ми и днес виси самоковска щампа – подарък от бай Петко – професор Стайнов. Свети Димитър е яхнал кон и забил копие между ребрата на повален враг. И аз вярвам, че поваленият е някой от моите душмани.

В един летен ден на 1968 година научихме от радиото за нашествието на съветските танкове в Прага. Ние, младите, бяхме въодушевени – това е началото на края на комунизма. Но по-възрастните ни стопани останаха скептични.

– Спомнете си аншлуса, Ана – клатеше глава професор Стайнов.

За нас остана споменът за танковете, прегазили крехката пролет на надеждата. Загубихме вярата, че приживе ще се избавим от комунистическия кошмар. Добре, че в тесния ни приятелски кръг цареше любов и нямаше доносници и предатели.

А ето, че все пак доживяхме рухването на Берлинската стена.

Отпивам последна глътка от изстиналия чай. Въглените в огнището се покриват с бяла пепел. Но нали вятърът разпалва жаравата – вятърът на спомените. И може би един ден ще ми довее онова, което пропуснах да споделя днес.

Август 2008 г.

Павел Павлов