ИСУС – разказ на Кирил Димитров

Беше втория ден на Пасхата и аз затворих хлебарницата. Когато тръгвах по ули-цата, Исус е бил вече на кръста.

Настъпи непозната ми досега тишина и се уплаших. Не разбирах защо, при все че слънцето жареше както винаги, светлината му този ден намаля. От закрилия го облак се чу гръм.

В храма на Соломон завесата на светилището се раздрала, свлякла се в подно-жието на престола. Това, което се случи, този ден, беше необикновено. Като че от кръста капеха капки кръв, но не от кръвта на Исуса, а от някакъв друг като него, и се запитах защо добрите хора ги разпъват и убиват.

Като че не Юда, а Той бе дошъл при мен да поиска хляб и аз не му дадох. Помислих дали не трябва да нося вина, че му го дадох да го разчупи между вярващите в него. Не нося ли затова и аз вина, задето сега Той виси на кръста?

Защото приех парите, тези пари, за които Юда толкова милее…

Взех ги, за да се разпространява учението му. Та Исус е бил тих, добър човек, който е искал не за себе си хляба, а да го раздаде като плът от него на хората и затова е разпънат… и то – защото парите са били в касата на този, който е мислил не за човека Исус, а за учението му, за което, както за всичко, трябва да се плати, та хората да повярват в него, да повярват, че е божи син.

Казват, че си възкръснал и ще дойдеш пак в живота… Ако това стане, обезателно ела в моята хлебарница! Ще я намериш на улицата на хлебарите, всеки може да ти я покаже… Станала е за чудо и приказ след онези дни и се замислих защо е станала такава, дали ти нямаш дял за това…

Но все едно, ти ела, ела… Ще ти дам един хляб – пухкав, току-що докаран от пекарнята. Може би си гладен, а нямаш пари. Но аз без пари ще ти го дам, пак да го разделиш между хората, както на вечерята в трапезарията на Никодим си го разделил между своите, и ще простиш на всички греховете, защото всички сме хора.. И на Юда ще простиш, защото и той е ял от хляба…

Така си мислех в ония дни, защото Исус умееше да прощава. Ще прости и на мен, задето заделих парите за оня хляб, който бе предназначен за по-голямо хлебарско предприятие.

Ей заради това предприятие не тръгнах с Исуса. Почти беше готово, бях взел и кредит. Матей вече не беше лихвар, защото повярва в Учителя, но в Йерусалим лихвари има много, не е какъв да е град – още отпреди времето на Соломон е.

Чух, че Юда се обесил като разбрал какво е направил.

Това не е вярно.

Да се обеси, без да знае после накъде ще се отправи, не ми се струва вероятно. Заради вярата си, съвсем безпочвено разбира се, християните настояват посегналите на жи-вота си да се изключват от преминаващите другаде след смъртта си.

Че къде ще отидат тогава те, ако преди това са търсели смъртта като наказание за делата си? А и кой човек няма такива, заради които му се иска да умре? Исус сам се е вкарал в клопка, като е простил на всички и така се е отървал от отговоря на този важен въпрос.

Така че, възможността Юда да си е метнал сам въжето отпада.

Затова не се учудих, когато неотдавна го срещнах на пазара.

Беше се състарил, сбръчкал. Разбира се, доста е преживял след толкова много хвърлена по него кал от християните. И той е човек, не може един мъчителен спомен да не е оставил белези върху лицето му. Той щеше да живее с него до края на дните си и как тогава би постигнал изкупление?!

Защо тогава Исус е казвал, че прощава нашите грехове и греховете на предателя?!

Но кой е той?

„Да не съм аз, Господи?“

Изтръпнах и отидох като Юда да търся отговор в храма.

Там нямаше никой. Чувах само стъпките си. И тогава, откъм купола, един непознат се изправи в тишината на храма. Чух екот, а той приближи към скинята и видях отражението на лицето си в стъклото на прозореца над нея.

Обзе ме радост: слава богу, аз живея! Не съм Юда! Да, Лицето ми е като неговото, но не съм Юда!

Значи ли това, обаче, че Юда е мъртъв?

Срещам го често на пазара зад източната порта на Йерусалим, откъдето почва пътя за Голгота. На хълма бяха кръстовете и на тях беше разпънат не Исус, а Юда! А аз не съм разпънат от друго, освен от работата си – да увеличавам капитала в хлебар-ското си предприятие. Но – трябва ли да търся оправдание от някого за това?!

Така правят всички.

С Юда се срещаме често на пазара, говорим си за търговията, за това, че тази година цените растат… и колко добре беше при Ирод Антипа. Да, миналото винаги е мило, каквото и да е било.

А моето не беше лошо.

Като си помисля как започнах от една малка хлебарничка, в която идваха бедняците от източните квартали на града. Аз не им давах скъп хляб, защото виждах завист в очите им, когато по-добрият оставаше за първенците от Синедриона. Човек винаги е завистлив, особено ако е гладен. Затова, като си мислех как е бил добър Исус, аз намалявах цените, даже и това да ми струваше една разумна загуба, защото съм състрадателен по природа човек… Нямам сърце да откажа, ако някоя бедна женица, която гладно гледа хубавия хляб каже смирено: „Може ли малко от този – само половинка, може и четвъртинка от целия?“

Защото тя знае, целият хляб е за да бъде благословен, той трябва да е за Христос.

Е, и за нас. И за мен, и за Юда, който е бил на угощението преди да тръгне по своя път – всеки по своя си път… Исус към Голгота, а Юда към Синедриона.

Много мислих за кого е бил хлябът,  който Исус раздели между учениците си на тайната вечеря.

Сега вече разбирам, че е бил за всички хора. За тях разказах тази история, за да те очакват.

Но, ето, много време мина оттогава, а още те няма.

Не съм спокоен. Може би си гладен, ти който даде хляб на всички, защото този хляб не е като моя, но ако не беше моят хляб, щеше ли да дадеш на хората твоя небесен хляб?

Заради тези трийсет сребърника дълго не можех да повярвам в чудото, което стана с мен. Прекарах безсънни нощи, борех се със себе си, с желанията на моята дребна душица на търговец на хляб. Някои казват, че назарянинът възкръснал. Аз не го видях, но го повярвах, когато разбрах колко съм малък. Сякаш и на мен Исус даде парченце от своето тяло и любовта, с която прощаваше на грешниците.

Казах си „Къде отивам и кога ще дойде и за мен денят на Истината? Наистина ли си Син божи? И само ти ли си? Та бог има и други синове, защото хората на земята не искат едно и също, но всички имат нужда от нещо, от някакъв дух, защото вярата на човека е една, като живота, и човешкият дух е един, като живота и той не се дели, както единицата не може да се раздели, винаги е една в едно и също време – моето тяло е едно, както и моят дух е един…“

И за мен тялото и духът бяха различни, докато не дойде Исус. Тогава те станаха едно. Повече от това нищо не стана. За мен то беше всичко и аз искам да кажа това на вярващите и невярващите в чудото Исус.

Мисля да продам хлебарницата, и да тръгна с тези, които разнасят името на Господа Исуса Христа по пътища, които досега не съм знаел. Ще потърся от останалите живи тези, които са те виждали и ще тръгнем по света в името на онази любов, с която Исус беше способен да прощава на всички, както прости при тайната вечеря на Юда и му даде със своята безгранична любов частица от своето тяло.

Миналата година продадох хлебарницата. Питах по пътя си всички, за които се говореше, че са те виждали, но не научих от тях много. А ето, станах на много години и още чакам да те видя, а Ти не идваш.

Затова реших пак аз да те потърся.

Обърнах се към Симон-Петър и другите Ти ученици и заедно тръгнахме да Те търсим.

Напуснахме Юдея и се отправихме към далечни страни.

Търсих Те в името на Отца Сина и Светия дух и Те видях сред рози да ме зовеш в небесна благодат.

– Дали ще доживея да Го срещна преди да умра? – питах понякога Петър .

– Може и да доживееш… Но сигурно е, че когато умреш ще го видиш – казваше той…

– Значи, да се откажа от живота, за да го видя ли? Кое е по-хубаво? Да го видя, или да съм жив? Това са две различни неща.

– Не са две – казваше Петър – Исус и животът ти са едно.

И аз не изгубих надежда, че някой ден ще Го намеря в един хубав свят. Но – как това ще стане, щом и след Него в света пак има нещастия, болести и войни? Къде е Той и не е ли небесното царство една измама?

За такъв ли свят да възкръсна? Коя вяра е сигурна, коя е истинска? Толкова години хората те търсят и не те намират…

Дали защото и те са се надявали като мен да Те видят, докато са живи?

Но аз вече зная, че един ден ти ще ме повикаш в оня твой свят, който съществува така, както съществува животът.

Защото Исус е животът.

Кирил Димитров