ИЗГУБЕНИ В ПРЕХОДА – разказ на Севдалина Тодорова
– Ало, добър ден! Може ли да говоря с Мария?
– Како-о, една иска да говори с тебе.
Този разговор се проведе през един априлски ден преди 18 години. Зимата беше вече отстъпила и аз оглеждах показалите се розетки на младите ягоди от затревената земя, зелената свежест на които ме възхищаваше. Бяха се проврели всред също така амбициозни плевели, които заплашваха да ги задушат до дни. Все още работех и не можех да остана на селото повече от ден.
А и само ягодите ли се бяха събудили за кратък живот, наоколо тревата се състезаваше с напъпилите в алеите лалета, нарциси и лилиуми.
Надвечер Марето дойде.
Беше възнисичка, набита жена, около 40 годишна, имаше къдрава, осребрена коса и приятен профил. Някой ми беше казал, че се върнала на село от града и че търсела да поработва из градините.
Направих ѝ кафе – та до днес…
Разбрахме се да почисти колкото може от безобразието по земята до следващата неделя и се върнах в града. Не си спомням добре първите ѝ посещения, всяка си гледаше работата, кафе за нея, за мен, и до другата седмица.
Оставях ѝ задачите, инструментите ѝ бяха мотика, лопата и градинският маркуч.
Когато идвах отново всичко беше направено както се очакваше, тревата отстранена, райграсът сепваше с равното зелено пред очите, цветята готови да покажат баграта си.
*
Така минаха години. Когато и аз бивах на селото, сгушено в последните ръкави на Стара Планина, си приказвахме за живота по него време – спокоен откъм събития, с ясно изразени четири сезона, беден за повечето и самотен за нея. Разказваше ми за двамата си сина, отгледала сама в града, по-малкият дошъл сега с нея.
Живееха с Илиан при баща ѝ с втората му жена и природената Симона.
Бяха общо четири сестри, големите се бяха изселили в чужбина за по-добър живот. По едно време се разчу, че в дядовата ръкавичка се вместил и новият приятел на Марето, от етносите. Понякога дочувах разговори по телефона с него, питаше какво да купи за вечеря от града, където работеше. От този период нямам спомени за сътресения в голямото им семейство.
*
Измина така около година, нещата вървяха, приказвахме си, правех ѝ дребни услуги срещу съвестната ѝ работа. Тя беше завършила средното си образование в града, следеше телевизионните програми, споделяше мнения, общо взето не ѝ липсваше осведоменост. Клюките обаче не затихваха никога, по всякакъв повод, вероятно и тя беше наясно, затова една сутрин реши да ми каже какво се беше случило последните дни. Винаги дискретна, този път пак с малко думи изля болката си: най-малката сестра Симона – млада, необразована, беше прелъстила партньора на Марето и двамата бяха избягали…
Изглежда приживе мащехата на Марето беше уговорила баща им да припише общия дом на Симона, вместо това той скоро го продаде и от сделката спечелила единствено въпросната мома. Марето и Илиан останаха без дом, дядото намираше къде да преспива и скоро почина безславно в болница, където до леглото му стоеше само Марето. В селото веднага го забравиха заради буйния му нрав на младини и затова зад ковчега му вървяха само двамата с Илиан.
*
Още години минаха. Обичах градината си, междувременно се пенсионирах и прекарвах дълги периоди там, общувайки с малко хора. Ходех и дотогава все още работещото частно магазинче с две пластмасови масички отпред, където често виждах Илиан понякога сам, друг път в компанията на по-възрастни мъже да пие бира. Хората говореха, че и вкъщи се намирал алкохол. Чудех се защо младото момче не отиваше да търси работа и среда в града, а се задоволяваше само с временни повиквания за работа на парче, тъй че често бедстваха само с парите, които Марето изкарваше по градините. Едно лято сестрите ѝ ги поканиха при тях, в чужбина, постояха, не знаели езика и се върнаха. Илиан все повече се застояваше в хоремага, беше красиво момче със сини очи и мълчалив нрав. Мизерията ги притискаше.
Но, ето късмет. От Общината назначиха Марето социален работник на няколко възрастни хора в селото. Задачата ѝ беше да ги посещава в самотния им живот, да им пазарува, но тъй като в селото нямаше нито магазин, нито транспорт, а камо ли аптека, назначението ѝ беше под въпрос всяка година. Продължаваше да помага и в моята градина.
Бяха си наели под наем празна къща и живяха там спокойно няколко години. Но бедите не отстъпваха. Собствениците на рухналия имот няколко пъти ги предупреждаваха да напуснат, тъй като наследниците имали намерение да го ползват. Започна неистово търсене на друга изоставена къща в селото, където да се подслонят. Кметът се опитваше да помага, но или се явяваха собственици, или те живееха в чужбина и не си даваха имота.
*
Ами сега? Да отидат в града не искаха, другият ѝ син имаше семейство в по-далечен град. Тъй като хазяите втвърдиха тона, Марето и синът ѝ да напуснат веднага, очакваше се те след седмица да прекарат под звездите първата си нощ…
Хванах се да помагам и аз.
Издирах телефона на наследница на порутена дървена къщурка, в която някога живеели сговорно родителите ѝ. Къщичката не се виждаше от високи дървета, лиани, трева и занемарена градина. Как ли ще живеят тук? Покривът направо се беше предал от дъждовете и вода влизаше навсякъде в малките стаи.
Още по-безнадеждно беше безуспешното уговаряне на жената да предостави имота си на хора без постоянна работа. Не се съгласяваше, боеше се от неплатени сметки за ток, вода, пък и сигурно беше подочула нещо от „благодетели“.
След настоятелни молби от моя страна и обещания от Марето, тя най-после се съгласи двамата с Илиан да се настанят и да стопанисват имота.
Междувременно животът поскъпна и парите не стигаха за добра храна, но навиците за пийване не се промениха.
Понякога сутрин си личеше, че беше така, а веднъж изтръпнах като се върнах неочаквано с приятелско семейство от града и я намерих видимо развеселена да коси тревата.
Заговорих ѝ открито в желанието си да ѝ обясня колко вредно е пиенето за младия мъж, пък и за нея, но тя твърдеше че всичко било под контрол, въпреки че в селото вече бяха починали трима души от тяхната компания, предали се млади на порока. Понякога бях сигурна, че в голямата пазарска чанта се спотайваше бутилка, но какво можех да направя, имах ли право при това? От време на време срещах красивото момче, животът им като че ли потръгна.
*
Приближаваше първата зима в новия дом. Дали защото вече ставаше студено или нещо друго, Марето идваше да работи при мен с неохота. Аз също трябваше да се прибирам за зимата в градския си дом, затова я очаквах в уговорения ден, като помагах и аз в общата работа. Но тя често отлагаше за следващия ден, имаше неочаквани гости или просто не си вдигаше телефона. Работех почти сама, уговарях я да спазва дните, докато накрая поех цялата работа и бързах да изпреваря студа. Забръска сняг. Помръкнаха доскоро красивите храсти, пътеки с цветя и отдалите се на заслужена почивка овощни дръвчета. Само хризантемите от двора още се държаха, един ден ги обрах и сложих безумно красивия букет на отдавна залостената врата на възрастен съсед починал без време от Ковид.
Все пак тя все още идваше. Чаках я като приятел. Не помня някога да се е усмихвала, може би заради изгубените зъби, или просто от грижи. Казвах ѝ, че в живота се редуват хубаво и лошо, и все пак тя не губеше кураж. Коментираше политическата ситуация в страната, като се оплакваше като всички нас. Понасяше стоически хорските приказки, без да се саморазправя.
Дни преди Коледа ми се обади обща позната, която работеше в болницата. Тревожно ми прозвуча обяснението ѝ, че Илиан бил приет по спешност при тях. Дошъл по чехли, видимо отслабнал и с лоша първа диагноза. Майка му се върнала на село. Обадих ѝ се, разтревожена беше. Каза ми, че му предстои операция заради възпаление някакво. След операцията състоянието му не се подобри, аз ѝ се обаждах всеки ден и настоявах тя да говори с професора, извършил интервенцията. Стори ми се тя не разбираше колко сериозно беше увредено здравето на сина ѝ, и малко преди празниците той почина.
Селото откликна, събраха се пари за погребение, погребаха го. Шокът беше голям, но тя остана да живее в къщурката, не я свърташе вътре и често ходеше, особено през почивните дни в моята градина. Казваше, че си почива сред тишината ѝ, намирах угасени цигари в съдове с вода.
*
Пролетта нея година дойде бързо и неусетно.
Още в началото Марето я назначиха към Общината и аз знаех, че ще я увещавам да идва и при мен. Съчувствах ѝ, беше ѝ се стоварило зло на побелялата глава.
Правеше помените, поддържаше гроба, тъгуваше.
Отхвърляше всякакви предложения да иде при сестрите си, или в града при другия си син, на когото междувременно се беше родила дъщеричка. Живееше сама в схлупения дом, говорехме често, плащах сметките ѝ за ТВ, боях се да не остане без важното за нея в самотното ѝ ежедневие. Имаше си и компания – далечен роднина, глухоням, който живееше отсреща през пътя. Самотният човек прекарваше деня седнал неподвижно с лице към пътя в изоставената спирка на селото, където отдавна не идваха и не заминаваха автобуси.
И сега е пред очите ми – в жега и студ, там, притихнал, да вдига дружелюбно ръка към отминаващите коли. С тъга си мислех всеки път: нищо чудно един ден безлюдните селски спирки, някои старателно и кокетно направени, понастоящем нощен хотел на бездомните кучета да се превърнат в мемориален паметник на „прехода“…
*
Та този несретник, макар и малоумен, беше прекарал години в грижи по двамата си по-големи братя на легло. Ходеше пеша до съседното село на 3 км. да купи хляб за тях и за животните, всички живеещи вътре в къщата. На топло. Той също пиеше. Марето му готвеше, отказваше уговорена работа, не пипаше нищо по двора, много – много не общуваше.
*
Докато един ден Мария не изчезна завинаги. Могъщата селска клюка забъркваше коктейли от предположения, уж дочути случайно телефонни разговори, уж видени скъпи коли пред полусрутената вече дървена барака, в крайна сметка дължащи се на богато въображение, слабо зрение и селска скука.
Така мина и още време. Не я забравих, допусках, че е проумяла да иде в града, където имаха нужда от нея.
Един великолепен пролетен ден минавах по долния път на селото, осеян с пъстри горски цветя, който вървеше паралелно с гората, когато видях непозната кола пред дома на Марето. Бяхме прекарали години заедно в труд, споделяли хляб, бяхме се смели, плакали дори, за да отмина без да се обадя. Побутнах скърцащата дървена портичка и извиках. Показа се по-млада жена, носеше нещо в ръка. Беше племенницата ѝ, дошла да търси някакви документи. Не скрих, че исках да разбера къде беше отишла Мария.
– В Австралия – каза момичето.
Поканил я неин някогашен съученик, също останал сам.
*
Не можех да повярвам.
Нищо чудно – мина ми през ума. Животът, в края на краищата беше за двама. Беше дошъл нейният живот. Само за нея. Мислено ѝ пожелах късмет и се сбогувах.
Всяка прилика с действителни лица е случайна – бел. авт.
Севдалина Тодорова
