След рецензията на Павлина Петкова за „Есенни спомени за лятото“ продължаваме да представяме късното творчество на Рада Въртунинска – една от най-ярките добруджански авторки, която превръща паметта, човешката крехкост и духовната устойчивост в своя поетична територия. Подборът на стихотворения, направен от Павлина Петкова, разкрива вътрешния свят на Въртунинска в неговата последна, най-изчистена форма – тихи стаи, морски брегове, нощни гласове, исторически сенки и женски съдби, които се превръщат в символи. Това са текстове, които носят есенната светлина на една дълга творческа биография и звучат като финален, но жив глас на авторката.
ЖЕНА НА БРЕГА – стихотворения на Рада Въртунинска
ДО ПРОЗОРЕЦА МИ
не достига
улична глъч.
Пред вратата ми
не спира
ни приятел,
ни случаен минувач.
Само книгите във здрача
шепнат, разговарят
и понякога се карат
с чашите в бюфета,
които се оплакват,
че са жадни.
Щом звънне слънчев лъч
и прегърне мрака,
фантазии, мистерии
се разпиляват,
остава само
болка нетърпима
и една ключалка,
през която
вятърът просвирва.
ЖЕНА НА БРЕГА
Една жена на брега на морето
с устни солени целува дъжда.
По пясъка златен – изтичащо време,
вълната раздипли пенлива следа.
Тя морския бриз с нежност прегръща,
с косите си сплита за котва въже.
В очите й сини небето се оглежда
като в безбрежно буреносно море.
Звънтяща и крехка като раковина
за изгрева двери разтваря и чака
да се завърне оназ бригантина,
с която отплува моряка.
СЪБУДИ МЕ В НЕВЕРЕН, НОЩЕН ЧАС
На Д. З.
Гласът ти беше странен.
Не беше шепот, не беше плач,
а повей от крило
на птица, полетяла
в предвечерен здрач
към изоставено гнездо.
Туй, което промълви
бе необичайно.
Скрита радост в него не открих.
То бе загадъчно, потайно,
като струна
дръпната нетърпеливо.
Скъсана, трептяща от любов,
внезапен стон
за нежно сбогом
и вик потънал,
във вселенската мъгла,
превърнал се във тишина,
в звезда, във спомен.
КАРАДЖАТА
Един крилат бе Караджата,
по-силен от вятър, по-бърз от куршум.
Светкавица, раздрала булото на мрака,
да се види колко е тъмна нощта.
Не бе роден да стои вързан за ясла.
Да гледа как робски превиват глава
негови братя, любима, сестра,
от страх и тревога пред вълка кръвожаден,
от ятагана, който сече
млади филизи във вековна гора.
Възправи се той, с ръст исполински
в неравна борба със вълка.
Не е елен, а Цар Лъв същински
с българска кръв, душа и сърце.
Запаса в пояса револвер и кама,
калпачето с лъвче накрехна.
Закле се гордо байрака развя
и с кръвта си бунтовната песен написа: „Свобода!“
България падна на колене,
пред подвига по-висок от бесило.
Въведе го в храма наред със светците,
загинал в борба за Отечество мило.
И днес, след близо два века,
в Добруджа равна, негова рана,
младо и старо плаче от мъка
и пее песен за Караджата:
„Караджа дума Русанки,
Русано росен босилек,
ти чула ли си, Русано,
че съм бил, либе хайдутин,
на хайдутите байрактар?“
ВЕЧНАТА ЖЕНА
На Дора Габе
Тиха стая.
Врата, отворена към пътя
и прозорец към небето.
Огледало, скрин,
портрет на дама в черно
и две кресла
с приседнали на тях
спомени предишни.
Една старица побеляла,
лист след лист прелиства
албума сватбен стар.
Поглед взряла
в булката във бяло,
а тя глава склонила
под венец венчален.
До нея той, женихът извисен,
самовглъбен. Суров,
скала непоклатима,
в която се разбива нейната любов.
Усмихва се горчиво. Прозряла
несъвършенствата човешки,
безличието на суетата,
мълчанието на влюбено сърце.
Албума стар прибира.
Отново тишина.
Огледало. Скрин.
Две кресла, портрет
на вечната жена.
Рада Въртунинска
Подбор Павлина Петкова
из „Есенни спомени за лятото“ – стихове, импресии, миниатюри, рисунки – автор Рада Въртунинска, редактор Драгомил Георгиев, издателство „Илия Вълчев“, 2022
