ДЖУКОНДА – новела от Николай Николов

ПЪРВА ЧАСТ

2.

Първо посети страницата на Джулиана Глигани и захълца от завист при вида на необятните балони, едвам прикрити от бански с нормален размер.

След това се съсредоточи върху устните в едър план и горестна въздишка се откърти от недрата на младата ѝ, още не убодена душа. Мегъзъ Каканашева си беше правила пилинг и сияеше на снимките – само зъби, силикон и чар. А Иргените им се лепяха като мухи на лайно, намазано с мед. Мощни бицепси обргръщаха крехките снаги на най-красивите и желани моми в страната.

Напърчени цици изпълваха погледа, а огромни нацупени сладки устни, обърнати наобратно като усти на шарани раздаваха целувки. Влаго Джизъса беше подхванал нова авантюра и позираше със сияйната си усмивка на човек, когото бог води за ръката в живота. Божигол полугол – само тестосрон, мускули, татуировки…

Джуконда усети, че се ѝ се завива свят, а когато това се случваше, някак неусетно се прехвърляше в своето село…

*

На Сийка-магазинерката ѝ се носеше славата на отровителка, също както на Мария Медичи. Не беше добра идея не си плащаш овреме версиите или да се заяждаш с нея.

Сийка беше 32 годишна вдовица и първият случай, с който се прочу, беше със собствения ѝ мъж – двуметров исполин, който изпиваше бакър вино на един дъх, без капка да потече отстрани. Именно позицията му на мъж на Сийка-магазинерката му даваше тази ексклузивна – да пие по бакър вино на екс.

Никой друг не си и помисляше да опита подобно геройство, въпреки че Сийка продаваше кило вино по 80 ст. Как постигаше тази цена, беше друга мистерия, която местните алхимици не проумяваха. Носеха се слухове за цистерни с руски спирт за горене, някакви любовни триъгълници в винпром Карнобат, дори се намесваше четвъртото измерение и някакви извънземни продаваха огнената вода чрез местния си резидент Сийка. Пред магазина на Сийка винаги имаше няколко души да дегустират различни субстанции и като жури в конкурс за красота възхваляваха последните успехи на родното винопроизводство или се изразяваха носталгично по предишни реколти.

*

То и сирене разправяха , че няма как да струва под 8 лв. за килограм и да е от мляко, ама виж ти Сийка го продаваше за 4. И нямаше грам палма, както се говореше в селото. Бай Курти от години пиеше само от Сийкиното вино и мезеше със сиренето и я го виж – на 70 щеше да стане след 5-6 години, а още не се даваше на младите на масата.

Фактът “бай Курти” затваряше устата на всички. Факт. Нищо не можеш да кажеш. Вечер в кръчмата на Ебан Ибанов се събираше местната интелигенция и всеки, който можеше да си позволи да пие чаша вино за 2 лв. Обикновено в дните за получаване на пенсии, помощи за безработни и в редки случаи на заплати, оборотът се вдигаше до зашеметяващите 500 лв. и се задържаше така около два дни, след което се сриваше до 150-170 лв и се оставане на това ниво до следващият месец.

*

Наблюдателният Ебан Ибанов водеше статистика, понеже беше завършил търговската гимназия в Горна Оряховица, макар и с доста усилия и не малка помощ от вуйчо си Куньо Чекиджийски. Куньо беше издънка на известният род Механджийски, но някак си в кръщелното му се беше промъкнала фамилията, с която беше известен сред целокупното население.

Графиката, която Ебан Ибанов чертаеше упорито с цел да прогнозира бъдещите печалби, които да инвестира изглеждаше като равнобедрен трапец  с много широка основа и много тесен таван. С годините Ебан проумя, че графиката няма да заприлича на траекторията на изстрелваща се в космоса ракета, което изразено в парични потоци щеше да доведе до възможности за иновации, нововъведения, инвестиции и създаване на верига от заведения, която щеше да носи неговото име – „Пре Ебан”.

*

Правописът на Ебан не му беше силна черта и беше една от причините Куньо да се оплаква от племенника си, за чието образование принесе десетки свидни жертви на олтара на просветата. Свински бутове, тенекии сирене и люта сливовица се изпаряваха като мъгла в лятно утро в ненаситните даскалски търбуси, които вечно къркореха от глад за насъщния и за просвета.

Неколцината абитуриенти в елитната гимназия от Джулюница поддържаха живи телата на даскалите, а духовете си укрепваха с Джулюнска ракия, за да посрещнат със сълзи на облекчение постиженията на випускниците. Всяка година на 24 май те дружно си отдъхваха, че поредните абитуриенти са се научили да броят до 12 без да се запъват на повече от едно място и уверено ще започнат трудовия си живот като достойни хора.

*

Ако изтрезнееха разбира се, защото след 1 май никой не очакваше от абитуриентите да идват трезви на училище.

Този период от годината се считаше за особено важен за бъдещите шофьори на камиони, работници в селското стопанство, касиерки, бъдещи безработни и някакъв процент инвалиди които се създаваха точно по това време на годината с помоща на бащината двадесет годишна Астра, ферментирали плодови екстракти и внезапно препречили се дървета насред  пътя.

По същото време на годината разумните хора избягваха да напускат относителната сигурност на къщите си и оставяха естественият отбор да си свърши своето, защото проумяваха, че така е било и така ще бъде. На който не му харесваше имаше пред себе си страната на неограничените възможности, Европейският съюз, или островът на съкровищата, управляван от безсмъртната кралицата майка от незапомнени времена. Всеки който се престрашеше да извърви пътят на Голгота и да научи хиляда думи на чужд език, което незнайно защо не успяваше в училище, ставаше легенда.   

*

Лятното слънце прогаряше огромни дупки по асфалта за радост на политическа партия ГЕРБ, която от години люто им се заканваше преди избори да ги запълни до една, но успяваше да запълни временно единствено бездънното чекмедже на Вожда.

Политическите спорове които се водеха между Герберите и Розите ухаеха на нужда от ибрик и парфюм дълго време след като ораторите, които идваха да надъхват гласоподавателите се качваха запотени по мерцедесите си и отпътуваха със святкащи лампи нататък. Езикът, на който ги агитираха, беше пълен с непознати думи, но пък Вожда си казваше, че е прост, така че никой не се притесняваше, че и той е прост.

Разбираха се Вождът и Народът. Народът разбираше кой милее за него и силните послания, които му отправяше Вождът по няколко пъти на ден, стигаха до народното сърцето…

*

За много неща мислеше Джуконда, докато чакаше бавният ѝ лаптоп да зареди поредната страница, въздишаше дълбоко и още по-дълбоко потъваше в дебрите на Нета и родния край – не, че много се различаваше едното от другото, като махнеш лъскавината.

Николай Николов