КОКИЧЕТА – хайбун на Александър Алекс. Дъбнишки

На баба ми Василка д-р Пеева
(по баща Христакь Дълъгдимова)

с обич
Авторът

траканят с клюнове
щъркелите в съня ми,
спомени будят

КОКИЧЕТА. Те идваха, когато последните преспи сняг в градината се превръщаха в малки бели петна. Като че нещо от зимната белота отказваше да си отиде, като че земята още се нуждаеше от тези късчета чистота. А и само земята ли…?

Не живееха дълго. А после, после сякаш детски погледи ги поселваха в бездънното пролетно небе и там те, вече облаци, започваха друг живот – дар за опазената белота там, долу.

Помня част от едно писмо на баба, вече вдовица, до моята майка. В него тя, в края на тежък грип, се молеше пак да си види кокиченцата на двора.

И до ден днешен простичките думи на този вопъл не спират да докосват душата ми. Понякога в такива моменти баба ми става малко момиченце; то тича към мен и достигнало ме, се скрива в гърдите ми, оставяйки там нещо, което парченце по парченце ще разгадавам в годините. И тогава в мен се събуждат копнежите да се скрия от дните си в нейния свят. Дори и сега, на възраст съизмерима с тази на баба ми, не спирам да го търся и се поселвам с мислите си в него.

Наглостта, безправието и алчността на времената, в които баба ми изживя старостта си, ни отнеха нейния дом и двора, и цветята…Баба ми изпусна последен дъх в една софийска кухничка, но вопълът ú за пролет не се превърна в прах. Безкраен е неговият път и в света, и във времето. От устни към устни…

бяло, и бяло…
ангелско крило докосва
лика на баба

Александър Алекс. Дъбнишки