ХУБАВО НЕЩО Е ОБРАЗОВАНИЕТО – разказ на Николай Николов
В бедното работническо семейство от селски тип, в което съм се родил, винаги имахме повод да се гордеем с образованието си.
Баща ми беше завършил седмо отделение и според него беше един от най-образованите в тяхното село. Майка ми беше завършила и техникум във Варна, но тактично избягваше темата, както и тази за развода си. Това, че е била разведена научих едва през 1999 г.
За техникума научих случайно от дипломата й за завършено с мн. добър 5.47 средно образование. Не й стигнали само 3 стотни за отличен. И не й е достигнала може би една стотна като е взела решение да се разведе и обзаведе с баща ми. През цялото време преди това си мислех, че майка няма и седмо отделение.
*
Когато аз завърших седмо отделение, баща ми каза, че няма смисъл да уча повече, защото „какво съм щял да науча повече“? Радостта ми, че няма да уча продължи кратко. През септември продължих, с благословията на майка ми, която му обясни, че вече средното образование е задължително, което го изненада.
Татко рядко се появяваше в къщи, след като стана собственик на извънградска къща. След едно недоразумение с директора на предприятието в което работеше, му се наложи да напусне и така, докато опитваше доста длъжности една след друга, за да види коя ще пасне на всестранните му дарби, накрая се отдаде на производство на зеленчуци в оранжерийни условия, които никога не дадоха резултат, но винаги го държаха на крачка от успеха.
*
Успехът му се изплъзваше винаги по обективни причини. Или зимата го хващаше неподготвен през февруари, или януари се оказваше снежен и студен, но така или иначе – всички опити да извади реколта през зимните месеци, когато щеше да продава краставици по 2 лв. за кг, и да се редят на опашка при него, вместо в скъпия магазин на центъра се оказаха крайно неуспешни.
Дълго време слушах всякакви варианти на псувни и се чудех как ли изглежда майката на времето, която го отнасяше най-много и къде ли не. Общият смисъл на татковите шекспирови монолози беше, че е жертва на времето, което само го чакаше – или да забрави да запали печката в оранжерията, или да забрави вратата отворена, та вътре да влязат две мастии да се гонят и да изпочупят всичко, или нещо друго.
*
Липсата на късмет, която го спохождаше редовно, правеше усилията, които полагаше безсмислени, а цената на продукцията, която вадеше – висока като себестойност. В детайли бях запознат какви реколти вадел Руси от ген. Киселово с 1 дка оранжерия и как не си знаел парите, а той само с 500м2 не можел да върже двата края, защото все нещо се случвало.
Надълго и нашироко обсъждаше в компания инвестиционните си намерения да купи истински котел и да направи парно. На парче хартия рисуваше подробни чертежи и ги придружаваше с калкулации. Всичко се въртеше около едни 500 лв. Не ме биваше много по математика, но лесно изчислих, че ако се лиши от гроздето, което купуваше всяка година, независимо колко зле бяхме финансово, и парите, които отиваха за бира и сода, понеже винаги имаше киселини, щяхме да ги съберем за не повече от 6 месеца и след това щяхме да се прехвърлим в комунизма веднага.
Но татко не искаше да се лишава от благините, а котлите не растяха по дърветата. Така, останахме на екологична, слънчева енергия, която нищо не струваше, но обикновено я нямаше, когато ти трябва най-много.
*
Докато показваше нагледно високото си образование в областта на какви ли не инженерни науки, които щяха да изведат семейството ни към просперитет и заслужено уважение и завист сред съседските 10 семейства на Траката, татко изпълняваше и обществени задължения. Не по-малко от веднъж на ден се събираше със съседите и обсъждаха: времето, реколтата, линията на партията, самозадоволяването, членовете и други важни теми. Обикновено го правеха на масата в присъствието на стопител на бариери – алкохол. Около два часа на обяд събранието се разпускаше за сиеста, която продължаваше докъм 4-5 часа и с нови сили започваха трудовия ден, за да отчете колко много е свършена при завръщането на майка от работа към 18.30 ч.
Поради повишения обмен на мисли със съседите, татко понякога не намираше време за задължението си да осигури топла вечеря за половинката си, за което обикновено получаваше две седмици мълчание като наказание. Предполагам и лишаване от секс. Татко го устройваше, така че според мен понякога си осигуряваше малко лично пространство умишлено.
*
Един от поводите, по които майка ми налагаше запор на цялостното му творчество, беше ежегодният риболовен излет.
Мероприятието се провеждаше обикновено след някой буен мъжки запой, на който някой се похвалваше как са скъсали шарана или толстолоба на някой малко познат гьол, а това неминуемо запалваше риболовната треска у татко.
Започваха приготовления и въпреки предупрежденията на майка ми, излетът се провеждаше безотказно почти всяка година. Треската, която ни обхващаше нас, децата, беше неописуема и понеже по онова време нямаше на всеки ъгъл риболовен магазин в който да влезеш и да напазаруваш каквото ти трябва за две минути, започвахме да дялкаме и боядисваме клечки за плувки, да събираме червеи и попови прасета, да търсим прави лешникови пръчки и т.н.
В списъка на татко преобладаваха 2 каси бира и каквото трябва.
*
Тази година се случи някой да похвали ген. Киселовският язовир.
Бил пълен догоре с риба – току-що го били зарибили от развъдниците с шарани майки, от които по-големи лапни шарани нямало. Кълвели на всичко – от празна кука до накиснат хляб и били по 8-10 кг. За един излет се хващали 30-40 парчета и се викало ремарке и трактор да те извадят с рибата по нагорнището от язовира.
Още от ранна детска възраст бях свикнал да не хващам много вяра на рибарски истории, но… блажени верующите.
Така ни се искаше да е вярно, че едва дремнах 10-15 мин през нощта, за да не пропусна ранното ставане.
В 4.30 разбудих всички кандидат риболовци и към 7 потеглихме.
Риболовците най-накрая се събраха, пиха кой кафе, кой по една ракия за късмет, закусиха добре, прегледаха още веднъж багажа, и към 12 всички пристигнахме на язовира, за който бях слушал толкова много, но не бях виждал.
*
Представях си нещо като морето, но със сладка вода. В морето имаше много вода и малко риба, така че ни се налагаше да ходим по язовирите, за да хванем нещо по-голямо от попче.
Язовирчето, на което татко беше помагал с крехките си неукрепнали още ръце по време на бригадирския подем се ширеше на 50 декара. Кална вода и осеян с пробити консервени кутии бряг. Кутиите бяха сигурен признак , че рибата кълве на торен червей.
Три минути след пристигането ни вече клечах с пръчка в ръка и торен червей на другия край на инсталацията, по средата парче дърво осигуряваше комуникацията между мен и червея.
*
На седмата минута от нищото изникна униформена фуражка, килнатата под доста остър ъгъл на най овчата физиономия, която бях виждал извън животинското царство.
Като в песента за циганина, който бил облечен: на глава му църна капела, по надолу , вратовръзка, по-надолу панталоне, на крака му трандафоре, униформата на продължаваше с потник, сако наметнато над потника, въпреки 30 градуса на сянка, гащи с неуточнена кройка и завършека на тоалета – гуми /съкратено от гумени цървули с вълнени чорапи/. Червените жилки в очите на овцеподобния издаваха един напрегнат вчерашен ден в хоремага или на друга алкохолна локация, и неприятен главобол на сутринта.
Татко се разля в мазни усмивки при вида на овцевидния.
– ООООО, братчед, как е? Живо здраво? Как караш?
И тръгна да го прегръща. Изтръпнах при мисълта, че в гените ми е възможно да съществува овчият ген от братчета Тодор както се оказа.
Тогава по биология непрекъснато решавахме задачи за комбинация от гени и се поздравих тихичко и чукнах на дърво, че не съм придобил тези характерни черти в родословието си при положение, че е било напълно възможно.
Братчеда Тодор се дръпна рязко от опитите за прегръдка и с важен служебен вид и неподражаем изказ тежко каза:
*
– Ти, биляжка имаш ли за язвира?
Изведнъж си спомних, че в разказа на късметлията риболовец, който ни упъти към въпросният водоем присъстваше дълга сага за премеждията, през които минал докато се сдобие със заветната бележка, даваща право на притежателя й да хваща и отнесе със себе си толкова риба, колкото може да хване.
Без въпросната бележка, която се издаваше от поне две институции и доволно количество връзки в тях, риболовът беше абсолютно невъзможен и блюстителите на рибарското царство отстояваха този бастион, както 300-те спартанци – Термопилите.
Единственият начин да потопиш червея си във водата, беше с лицензионен документ, че си богоизбран. Татко, естествено, не си беше направил труда да проучи и добие въпросния документ, а най-вероятно и не е било във възможностите му, защото, както казах, искаха се сериозни връзки, а той не беше сред богопомазаните
*
Беше тръгнал за риба, разчитайки на прочутият си късмет с времето, заради който го бяха кръстили Петър Каръка.
Татко се почеса по дъното на панталоните. Чел бях, че динозаврите са имали по няколко мозъка, разпределени по гръбначния стълб и си помислих, че в този еволюционно доказващ момент има доста логика, която да подпомогне мисловния му процес.
Опита се да прегърне през рамо човека с фуражката и фамилиарно му заговори:
-Глей ся братчет май съм я забраил да му е… мамата. Тука съм го копал аз тоз гьол, не мога ли да хвана малко рибка, бе, а?
– Ни мой. Дай да ти видя биляжката – упорстваше стожерът на законността.
– Нидей тъй уа братчед, ко да кажа на дицатъ? – продължаваше да го ухажва татко.
– Ни мой ти каам ве, само с биляжка!
– А чакай, ся щи я дам – отсече изведнъж татко.
*
Като гръм от ясно небе татко беше осенен от невероятна идея /сигурно Архимед се е почувствал по същият начин като се развикал ЕВРИКА/.
Когато често казваше, че е сред най-грамотните в тяхното село, се подсмихвахме в шепа, защото не обичаше да му дават акъл разни петокласници.
Сетил се, че въпросният син на лелината му вуйна се провалил във всички опити да изкласи и първо отделение. Станал чобанин на 10 години и единствено фалитът на овцефермата му дал възможността да се присъедини към правосъдната система, която му дала и фуражката, накривена под особен ъгъл на главата му.
В колата, която гонеше половин век от своето съществуване и рядко виждаше метла, а прахосмукачки по онова време нямаше, родителят ми си събираше всякакви неща, които не бяха още за изхвърляне или го беше домързяло да изхвърли. В този ред на мисли, прехвърляйки материалните наличностите в самохода между счупена отвертка и гаечен ключ номер 13 , който става и за 14 се сетил, че съхранява бележки за върнати вторични суровини с печат на предприятието.
След известно изпотяване – дали пък не ги е изхвърлил, се натъкнал на тях в необятния багажник, който беше защитен срещу кражби с катинар.
*
Измъкна една от тези бележки и за мое изумление я тикна в ръце на жандарма, възпрепятстващ сводният риболов:
-На – каза татко кратко.
Овцеподобният запремята бележката из ръцете си, даже я помириса и доста смутен рече:
-Ъъъъъъъ братчет, таз биляжка нещу ней кат другите а?
-Аааааа не, братчет, ей чети – всичко си пише.
-Ба, ама ней кат другите…
-Чети братчет, чети…
Раменете на овцеподобният се смъкнаха и наметнатото сако се свлече от тях. Той се наведе да го вдигне и шапката загубила и сетната си опора се търколи на земята, Тодор я напсува яката и с два шута си изкара яда на нея. След това се затътри нанякъде а ние започнахме риболова най-накрая.
Риболовът не беше както ни го описаха с ремаркето и трактора, но откъм таранки напълнихме 7-8 кила. После още няколко пъти ходихме за риба там, но скоро я изтровиха с пестициди от ТКЗС-то и вече нямаше смисъл да се ходи, но факта, че там за първи път видях човек, който не може да чете, не забравих.
Николай Николов
