КРАЙ ПЪТЯ, първа част – есе на Габриела Цанева

Това беше почти преди месец – началото на една разходка в онова, което остава край пътя.

Или отвъд – отвъд пътя… Само на крачка, само на милиметър от нас – оня океан на всичко онова, което се изплъзва от живота, устремен напред, по пътя – в след-ване на някаква цел, идеал, химера, мечта.

Все едно. Онова, отстрани, изразяващо се в отказ от излишното, непотребното, ненужното – онова, край пътя, зад пътя, отвъд.

Кога се замисляме; замисляме ли се – какво е то? И – какъв е смисълът на пътя?

Наскоро прочетох хайку на Виолета Солникова:

смисълът на пътя
да достигне
безкрая

Беше катализаторът, от който се нуждаех, за да напиша тази статия.

Разковничето. Ключът…

Това отговор ли е, или въпрос, или антонимно отричане на възможността за отговори?

Това хайку, за мен, постави безкрая като точката за постигане, но и като нейния антипод. И даде двете възможности, отричайки едновременно безкрая като точка на постигане – и безкрая като отминаването на безбройните точки отвъд, встрани, край пътя/цел… пропускането им, залича-ването им от картината на битийността.

И ми даде отправната точка да напиша тази статия, за която учтиво бях помолена преди почти месец, в центъра на която стои един съществен проблем относно преводите на поезия и по-точно – преводите на хайку.

Без съмнение, хайку е особена поезия, в която минимизмът е доведен до крайност и която не търпи неточности.

Но – какво е „точност“ в превода? Това никой не може да каже, защото възможностите за превод и дори за автопревод са безкрайни, както и възможностите за възприемане и тълкуване на един художествен текст.

Получих писмо с молба от Златка Тименова да съобщя в сп. „Картини с думи и багри“, че хайку
„край пътя
малки мехури мъгла –
тези призрачни дървета“
публикувано в „Човек. Антология на българското хайку“ /стр. 57, печатно издание/ не е нейно…

И изпълнявам молбата й – това хайку не е нейно.

Защото публикуваният превод твърде много се разминава с оригиналното хайку, написано от автора на френски език, с което не разполагахме при съставянето на антологията:

au bord de la route
des lambeaux de brume –
ces arbres fantômes

В електронното издание на „Човек. Антология на българското хайку“ /формат pdf, стр. 68/ заменихме дискутирания текст с авторския превод на тристишието:

край пътя
валма от мъгла –
онези призрачни дървета

Наистина, по никакъв начин „des lambeaux“ не може да се преведе като „малки мехури“, макар лично на мен образът „мехури от мъгла“ да ми хареса много със своята оригиналност и антибаналност… Мехур – като „остров“ от мъгла… или като облак, който крие призрачни същности…
Не може да се каже и това, че точният превод на “des lambeaux” е “валма”, но това е авторският превод.

Във все по-глобализиращият се, все по-технологичен и по-малък свят, в който живеем, проблемът с превода на художествена, а и не само на художествена литература ще става все по-съществен, противоречията – между автори и преводачи все по-остри, а резултатите – може би, все по-болезнени за авторите.

Но, ще трябва да се съгласим, че публичността на едно произведение влече след себе си не само възможността то да бъде възприемано по различен начин от различните индивиди, с които влиза в съприкосновение и да бъде дискутирано, но и възможността да бъде превеждано. А всеки превод, на всеки език, всъщност дава право на съществуване на ново произведение – онова, на преводача.

И това ново, друго произведение, няма как да бъде идентично с оригинала – нито като отражение, нито като замисъл, образ и послание – то ще бъде пречупено през сетивата и ума на оня, който го превежда. И на оня, който го възприема чрез превода.

Тези разсъждения се родиха и развиха „край пътя“, встрани от идеята да бъда отразител на едно конкретно мнение, макар и по принцип „най-правилното“ – мнението на автора.

Встрани от пътя, „край пътя“, чиято цел е да се стигне до консенсус в разбирането ни за литература, естетика и възприятие/въздействие, за авторство и свобода остана и нашият поетичен диалог.

Диалогът на двама души, които търсят красота, духовна близост и разбиране, а може би и малко топлина в разширяващия се мехур от мъгла, в който живеем:

1.
мокри тротоари
лятото се стича от
чадърите ни

des trottoirs trempés
l’été s’écoule de
nos parapluies

Златка

2.
настръхнали тротоари –
усмивката на зимата
в краката ни

trottoirs hérissés –
le sourire de l’hiver
à nos pieds

Габриела

3.
дори и усмивката на
коледното цвете е сива
сред тази сивота

même le sourire
de la fleur de Noël est gris
dans cette grisaille

Златка

4.

сива тъга, а
колко е бяло –
коледни кокичета

tristesse grise
mais à quel point est-il blanc –
Noël’s perce-neiges

tristesse grise
pourtant, quelle blancheur –
perce-neiges de Noël

/превод, предложен от Златка Тименова/

tristesse grise
pourtant, à quel point est-il blanc –
perce-neiges de Noël

Габриела

5.
бяло слънце
вървим заедно
между боровете

soleil blanc
nous marchons ensemble
entre les pins

Златка

6.
борови иглички
вместо мигли в очите ми –
днешният ден

aiguilles de pin
au lieu de cils dans mes yeux –
le jour d’aujourd’hui

Габриела

Край пътя останаха нашите търсения на най-точните думи, на най-добрия превод на онова, което съхранява съкровеното авторово усещане за света и неговото изграждане с думи.

Липсва ми болезнено усещането за езика на човек, живеещ в мултиезикова среда; защото моето познаване остава външно, книжно – познаване на правила и думи, но не на живо слово. И все пак

Остават въпросите – кога да жертваме точността, в името на “музиката” на думите? Кога да жертваме странността на изказа, в името на разбираемостта му… И много други…
Аз не знам… Всичко това е край пътя, отвъд, там някъде – далеч от целта на професионалния превод, далеч от професионализма на издателя и редактора… Остава в мъглата зад онези дървета, които са ограничили пространството водещо напред и са отсекли досега ни до безкрайността на останалите възможности.

Но точно там, в безкрайните възможности на другостта се крият вселените на изкуството…
Защото изкуството не е огледалото, в което се отразява светът, какъвто е /или какъвто трябва или не трябва да бъде/… Изкуството е възможност за нови светове.

Габриела Цанева

Статията очаква своя край в следващия брой на сп. “Картини с думи и багри” в сътрудничество със Златка Тименова – бел. авт.