КРЕЩЯЩА ТИШИНА – разказ на Илияна Кръстева

Приказка за възрастни

На професор Венелин Терзиев

Не се опитвай да намираш смисъл в нещата, те просто се случват.

Чувството за безтегловност ме обзе и паническият страх, който винаги изпитвах от височините нарасна, след като насила слязох от ускорителя побутвана от Феникс, охранителния аналогов робот. Усетих силното течение, което се вихреше на последния етаж на отбранителната кула. Разпиляната ми червена коса не спираше да се върти във всички посоки, докато дишах на пресекулки. Трябваше да остана залепена за някаква опора, за да не загубя равновесие. Видях как сянката на котарака ми скача и се превърта по стените и се успокоих.

За пръв път се качвах тук, за да осъзная коя съм. След утвърждаващото: “Каквото мислиш – ставаш; Каквото чувстваш – привличаш; Каквото си представяш – създаваш”, трябваше да изпълня в пълно равновесие няколко упражнения от ци гун.

Точно когато тъмнозелените ми бухлати шалвари, направени от ирисцентна кожа се изпълниха с въздух, а късото бродирано кимоно залепна от вятъра и очерта напрегнатата ми фигура, видях траекторията на комета, която ме ослепи. Охранителят ми заекваше като гайгеров брояч.

*

За миг настъпи крещящата тишина на неизбежното, като тишината в междупланетното пространство, която е абсолютна. В нея физически не може да съществува звук, поради липса на материя. В същото време началото на Вселената започва с Големия Взрив – крещящо тих. В мислите и действията ни с взрив се раждат необичайните идеи, изключително тихо, но нетърпеливо вероломно готови да ни обсебят.

Трясъкът направи кратер в спокойното преди това езеро, намиращо се недалеч от двореца. Невъобразимият ужас от преживяното, плясъкът на крила, вода и рева на животните ме обърка. Вместо да се съсредоточа и преодолея емоциите, за да помогна на хората, които изскачаха от къщите си, застъпих, с вирнатите  като нослета на лисици пантофи крачолите си и се проснах на каменния под, нагрят от слънцето. Мисловникът ми издрънча силно, косите ми се разпиляха и нещо топло и сладко задави гърлото ми.

Усетил изведнъж неустоимата ми привлекателност и природна сигурност, Пилигрим (мистичният котарак), който имаше цвят на узряла ръж, се приземи от разклатените зъбери на крепостта с плонж гърба ми. Заби израстъците си в точките за акупунктура B49 Yi She. Небето притъмня и се изключи като екрана от фантомната зала.

-Съжалявам любезна, но трябваше, трябваше… – чух гласа на бодигарда.

-Стоооп, къде ми е косата! – проплаках аз, като усетих силно главоболие. Палпирах мандибулата и откритото си ухо, за да установя връзка с физическото си тяло.

*

Като ме погледна нежно (доколкото можеше) и взе бледата, прилична на порцелан ръка, Вевелинос почти загуби точката в зениците си. Останах сама със светлосините отразители на моята категорична неадекватност.

-Синклитикия, открих звезда, в място с най-голямото струпване на галактики – съзвездието Косите на Вероника. В близост е до алфа бинарната Диадема. Мислех си, дали да не я кръстя на теб? – като погледна настрани, сякаш не беше кой знае какво предложение, Учителят се опита да прикрие вълнението си.

Знаейки за огромното удоволствие да си представям нещата и да конструирам образи и събития, той наблюдаваше с искрено любопитство моята реакция.

Телепортирах се в транс атмосферната обсерватория на автоматичен спътник, който бяхме създали. Имаше еднакво ускорение по отношение на нашата планета и се намираше в състояние на динамична безтегловност. Куполът на съоръжението беше от прозрачен, но издръжлив материал. Изглеждаше сякаш изобщо няма такъв, защото се откри черната бездна на пространство с разпръснати милиарди звезди – много повече, отколкото могат да се видят от повърхността на Земята. И всички те, без да трептят, светеха равномерно и спокойно. В звездоброя се виждаха неясните петна на звездни струпвания и мъглявини.

Карнавалът на звездите беше изумителен: Млечният път блестеше с наметало от сребро, Венера, Юпитер и Марс бяха ослепителни, а Марс и Сатурн почти не им отстъпваха. Дори Уран се виждаше с невъоръжено око. Луната властваше над всички – ярка до невъзможност, но не можеше да се гледа без защитен тъмен филтър.

*

Приближих се до мощния телескоп в огромна зала, с противоположни рефлекторни огледала, които заемаха невероятна площ. Към командния пулт се изпращаха радиовълни и данни от приемници на ултравиолетово гама лъчение в транс атмосферното небе. В центъра на залата се експонираха различни холограмни  разрези, в зависимост от дължината на  радиочестотните вълни. В тези части от Вселената с ултравиолетово и радио небе не можеха да се видят „падащи звезди“, а малките метеорни тела се разпознаваха само в при директен сблъсък. Зададох увеличение от 50 хиляди пъти и получих достъп до лунни обекти с диаметър 25 m, а на Марс – обекти с диаметър около 300 m! Наблюдавах лесно слънчевата корона и протуберансите.

Настъпи крещящата тишина, тишината – предвестник на предстоящото.

Видях я! Прекрасната звезда, чиито координати Мастъра беше задал. Тя нямаше име.

Ненапразно ме скалпираха, помислих си, преди да усетя действието на лекарството. Изломотих:

-Червените коси…

-Така да бъде. Както наредите – отговори, без да чака да довърша високият, сериозно вглъбен  в себе си мъж, извършвайки поклон с древния жест намасте. Този поздрав изпълнявахме при срещите си, като символ на съвършенството, което ни подтиква към правилни мисли и постъпки.

*

Посетих любимата си лаборатория, за да направя контрол на измерванията на невидимата тъкан, създадена от необятния химик и корифей Вевелинос. Необичайният плат беше създаден на принципа на изкривяване на светлината и заобикаляне на обекта, чрез биотехнология с използване на фосфоресциращи гъби и семена от съцветията на копър.

По препоръка на лекуващия андроид се отправих на разходка в необотаническата градина на двореца. Искаше ми се да повися на някой клон на рожковото дърво като Нюман – трипръст ленивец пигмей, паяжинясал от зелените водорасли, сраснати с козината му, прорастваща в обратна посока. За него нямаше друга алтернатива освен да се усмихва непрекъснато и да не мисли, защото нямаше с какво. Не издаваше звук и можех да квалифицирам това като безнадеждна тишина – статично безветрено спокойствие, което даже смъртта не можеше да наруши. Общо взето миризмата, която излъчваха двата прегърнати обекта беше на гранясало и гнило, чудесна комбинация, в която преобладаваше изобутриновата киселина.

*

Ако можех да повися с главата надолу от голямото и причудливо изкривено вечнозелено дърво и да видя живота си на обратно щях да изкрещя, че вече не искам онова, което исках! Мислех, че целта е наградата, а не усилието да я постигнеш. Следвах стереотипите и принципите на обществото, в което живеех и осъзнавах, че това е променило вътрешния ми свят. Какво бях готова да загубя, за да се  изскача до върха на моята мечта? Имах ли мечта, която да превърна в цел на живота си? Чувството, че само когато спя ставам себе си и виждам света, който бих искала да създам беше показател за това, че изборът предстоеше.

*

Поставих си задача да създам алгоритъм на живота си. Прекалено много алгоритми управляваха моя, като изместваха талвега ми в посока, предварително зададена и изчислена.

За да открия каква съм била, каква съм и каква ще бъда, трябваше да вкарам във вените си многозначителното мълчание на крещящата тишина, за да чуя стъпките си във времето и да осъзная мястото си в него.

Левитирах в невидимата за другите, изградена чрез „Стелт“ технология градина, усамотена сред сукулентите, много от които във фаза на цъфтеж и хилядите разновидности на кактуси, които обожавах. Лианата на Аристолохията и ромонът на водната стена пред мен забързаха процеса на дистанцииране от образите и звуците и приближаваха очаквания тих взрив на интуитивното озарение и проглеждането ми за истината.

Представих си разговорите с краля на Нибелунгия (моят баща), в които често споменавахме подвижността на съдбата, която зависеше от моментите тук и сега, от изборите, които правехме. Записвах си ги във „внушателя“ и не бях ги редактирала. Чакаха ред  за да се имплантират в съзнанието ми:

“На Човечеството бе дадена енергията на просветлението за осъзнато построяване на съдбата. Всеки, позволил на Божественото съзнание в съвършенство да се прояви чрез индивидуалността, може да стане творец на съдбата и мечтите си. Съвършенството е и си остава божествена категория. Възможностите на личността са ограничени. Страданията и болката идват от ограниченията. Включването ни в благостния поток на Вселената, може да се случи само, ако преодолеем пределите на нашето мислене и пределите на своята собствена личност. Кой съм? Ум, тяло? Това е прекалено малко. Трябва да има нещо повече. Защо съм на Земята?

Енергията на съзиданието и любовта е подарък свише. Но открити ли сме за това? Отправяме ли мисли към Божествения източник, за да търсим ръководство, за да търсим алгоритъм на нашия живот?

Когато живеем с Божията помощ, ние сме Победители. Ние сме партньори с Бог, ние притежаваме божествената частица. Когато осъзнаем това, ще бъдем щастливи. Всичко ни е дадено, трябва да благодарим за това. Което е в Бога, то е и в нас. Ние сме носители на всички достижения на душата, която винаги търси Божествената любов.

Безмълвието е крещящата тишина. Тя казва всичко това, което трябва да научиш, да познаеш и да приемеш за да тръгнеш или да се върнеш там, където ти е мястото…”

Илияна Кръстева

Следва продължение…