КУПИДОН – разказ на Людмила Данова
Мина беше много хубаво момиче, но с момчетата не й вървеше. След последната й връзка бяха минали месеци, а тя все още нямаше никой до себе си. Ходеше на работа в местната библиотека. Излизаше с приятелки, пътуваше, пак с приятелки, но не намираше момче, което да я заинтригува, да я развълнува истински, а не е като да нямаше около нея симпатични младежи, отговорни, с професии, с обноски.
Мина беше на 25 години. Живееше сама, майка й се премести на село след като тя завърши университета и започна работа, а баща й беше напуснал отдавна семейството им и от него ни вест, ни кост, както се казва…
Мина не очакваше да срещне половинката си в библиотеката. Младите мъже, които идваха там бяха все доста по-млади, я ученици, я студенти. На пътуванията пък имаше доста, но все не бяха каквито търсеше, тоест каквито искаше…
Мина днес дойде на работа, след като нахрани своята златна рибка, подарък й беше. Докато хранеше рибката си мислеше:
-Ех, златна рибка си, ама де да изпълняваше желания… Нямаше да искам три, а едно, да намеря любовта…
В библиотеката пристигна по-рано.
Захвана се с обичайните задължения, написа няколко напомнящи съобщения, подреди върнатите снощи книги… Но не беше пила кафе. Слезе долу, в сградата на библиотеката имаше автомат за напитки. Пусна монетите и избра късо еспресо без захар. Машината започна да го приготвя, но още не беше приключила, когато Мина чу метален бастун по плочките. Обърна се и видя един млад мъж, който се приближаваше към нея. Беше много красив, строен, с черна блестяща коса, леко чуплива… Само тъмните очила и бастунът показваха, че не вижда…
-Извинете, каза младежът, бих искал да ви помоля да ми пуснете едно късо еспресо без захар, ето монета, седях на пейката отвън и чух автомата, не знаех, че го има, а обожавам кафето на тези машини… О, съвсем забравих да се представя, аз съм Михаил, на гости съм при леля си във вашето прекрасно градче.
Мина беше стъписана, Михаил гледаше точно към нея, сякаш я виждаше, беше любител на силното кафе, като нея, а и колко беше внимателен, колко мил, а и така красив!
-А, вие може би се чудите как така ви ,,виждам“… Различавам силуети, но носа ми е съвсем наред – усмихна се – надушвам много фин дамски парфюм, нито сладникав, нито остър, перфектно балансиран… Може би е Скандал? – попита Михаил.
Не може да бъде! Красив, умен, разбира от парфюми, какво прави точно сега тук? Това си помисли Мина в този момент.
-Разбира се, че ще ви пусна късо кафе без захар. И аз така го пия. – вече гласно каза тя. Ето, заповядайте! А парфюмът ми наистина е Скандал… Впечатлена съм.
-Радвам се, че съм впечатлил прекрасна дама, усещам че сте такава, добра, съпричастна, отзивчива. А вие тук ли работите?
-Да. В библиотеката на първия етаж. Може да дойдете да изпием по едно кафе и някой друг ден, докато гостувате тук. – каза бързо Мина и се изчерви.
Даже сама не вярваше, че е изрекла думите, но някак си този Михаил я привличаше, беше необяснимо, чувстваше се добре, вълнуваше се, нещо я гъделичкаше в стомаха… Дали са тези пеперуди, за които всеки говори? А тя досега не беше усетила, не вярваше че има такова усещане…
– С голямо удоволствие, ще дойда още утре! Благодаря за помощта! До скоро! – Михаил се обърна и излезе.
А Мина стоеше и не можеше да се върне на работното си място, точкова се вълнуваше… Какво ми става, мислеше си, я се стегни, момиче! И събрала сили, тя се качи в библиотеката и продължи работата си, но целият й ден беше доста натоварено и тя, за да си свърши добре работата, трябваше да се концентрира.
*
А в края на работния ден се прибра вкъщи уморена, домашният й любимец без име, златната рибка, я посрещна с широко отворена уста… Очевидно искаше да си хапне отново. Мина се сети как сутринта си беше говорила с рибката и си бе пожелала любов…
-Ей, златна рибке, благодаря ти, влюбена съм, не знам какво ще излезе, но съм влюбена, пеперудите в стомаха ми летят и не спират да ме гъделичкат откак видях Михаил… Знаеш ли, време е да ти дам име, ще се казваш Купидон.
Рибката сякаш се усмихна на Мина, сигурно името й хареса.
Каква внезапна среща! Какви силни чувства и то изведнъж! Мина не можеше да се познае.
На другия ден Мина с вълнение отиде на работа в библиотеката, подреждаше, но не можеше да се съсредоточи върху работата и често бъркаше местата на книгите, луташе се в коридорите… А сърцето й биеше учестено, очакването да види Михаил не я напускаше нито за миг, караше я да трепти, всяка нейна клетка трептеше от вълнение…
-Но как ще дойде тук Михаил? Нали не вижда… Кой ще му помогне? Дали да не отида до автомата да проверя? Може да е долу и да няма как да се качи сам по стълбите. – такива мисли се въртяха в главата на момичето.
*
А Михаил също беше развълнуван, почти не спа тази нощ, а в съзнанието му се промъкваше непрекъснато онзи силует, онзи аромат на парфюм, онзи нежен и мелодичен глас, в който сякаш пееха звънчета… Малко клиширано, но така го чувстваше. И как Мина го покани да пият кафе само, как нито за миг не се отнесе с него като към различен, както се случваше обичайно… Съжаляваха го и разговорите следваха схемата: „Ох, горкият, колко ли е отчаян, не може да вижда, затруднява се в ежедневието…“
А Мина направо го покани на кафе!!! Душата му летеше, както никога. Приготви се бързо и лесно стигна до библиотеката.
На входа успя да влезе без проблем, вратата беше отворена, имаше някой на кафе автомата. И този някой, сигурно няма да се изненадате, беше Мина.
Не успя да се въздържи и няколко пъти слиза до машината. И сама себе си убеждаваше, че не заради Михаил, а заради кафето слизаше.
– Здравей, идваш точно навреме! Но ще трябва да пием кафето си в библиотеката. – започна разговора Мина.
– Привет! Аз нямам нищо против да пием кафето си на твоето работно място. Ще ми бъде приятно да усетя аромата на книгите.
Мина без да мисли хвана Михаил за ръката и го поведе нагоре, по стълбите, към нейната работна стая. Цялата трепереше и даже на два пъти щеше да разлее чашата с кафе. Михаил сякаш беше усетил нейното вълнение и я стисна за ръката. А може би той също се вълнуваше, даже повече от нея?
– Заповядай… Това е моето работно място – момичето остави кафето на бюрото си и подаде един стол на Михаил. – Седни, ето тук. – и тя му помогна.
– Сърдечно благодаря, усещам аромата на стара хартия, на книги. – младият мъж седна и с усмивка на лицето се наслаждаваше на момента.
– Обичам го този аромат! – каза Мина. –Сякаш се усеща душата на книгата чрез него, като парфюм е за мен!
– Да, по-добър парфюм и аз не знам – усмихна се Михаил – може би само „Скандал“ и то върху теб, го превъзхожда.
Мина се изчерви, наведе очи над чашата с кафе и дългите мигли скриха красивите езера на очите й. Да, толкова беше развълнувана, че сълзи на радост ги изпълниха.
Двамата допиха кафето си сред любим аромат и в приятна приказка. Разговаряха дълго, прескачайки от тема на тема – от класическа литература до съвременни романи, от житейски философии до ежедневни неща. Мина усети, че Михаил не просто слуша, той я чува със сърцето си и разбира всяка дума. Освен това сякаш я виждаше. Долавяше нюансите в гласа й, емоциите, които думите не можеха да изразят. Чувстваше се напълно разбрана.
Михаил сподели за своя свят без образи, но пълен със звуци, аромати и докосвания. Разказа за начина, по който „чете“ хората по гласовете им, по интонацията, по енергията, която излъчват. Мина беше омагьосана. Светът му не беше лишен от нищо, а просто различен – по-богат, по свой собствен начин.
Толкова им беше приятно заедно, че когато дойде първият посетител в библио-теката, двамата се почувстваха неловко, сякаш до сега са били на тайна среща, която е прекъсната ненадейно.
Унесени в разговора бяха забравили за времето. Михаил стана и каза:
– Мина, това беше най-хубавото кафе в живота ми! Благодаря ти!
– И за мен! – отвърна момичето, а сърцето й пърхаше с необичайно усещане за топлота, която се разлива по цялото й тяло.
– Ще те изпратя до входа.
Мина подаде ръка на Михаил и двамата слязоха по стълбите.
А миг преди да се разделят младият мъж се обърна към момичето с думите:
– Може би трябва да повторим кафето, сред този вълшебен аромат на стара хартия. Защо не още утре?
– Защо не, нека го направим! – Мина се усмихна и продължи – До утре!
– До утре, моя книжна фейо!
Работният ден на младата библиотекарка премина в приповдигнато настрое-ние и в очакване на утрешната среща.
Вечерта Мина сподели с малката златна рибка:
– Хей, Купидончо, влюбих се! Сигурна съм! Уцели ме стрелата на любовта направо в сърцето.
*
На другия ден в библиотеката цареше уютна тишина, нарушавана само от лекото шумолене на страници, които Мина, младата библиотекарка, разгръщаше, а после прибираше книгите по лавиците. Унесена в мечти и работа, не забелязва кога Михаил е влязъл в библиотеката, тя само усети неговото присъствие.
– Здравей, изплаших ли те? – попита Михаил.
Младият мъж стоеше на вратата и държеше бастуна си с една ръка, а в другата бе хванал две кафета.
– Привет, не, не се изплаших, но трябваше да се обадиш, да помогна! – отговори Мина и веднага пое кафетата.
Настани го отново в „неговия“ стол и тя побърза да остави книгите и да седне при него.
*
И така, ден след ден, кафето в библиотеката стана техен ритуал.
Сред тихите редове с книги, обгърнати от аромата на хиляди истории, Мина и Михаил намираха своята собствена.
Тя му четеше от книгите, а той й разказваше за света, който не виждаше, но който усещаше с всяка своя фибра.
Техните срещи бяха доказателство, че истинската връзка не се нуждае от зрение, а от отворени сърца и души, готови да приемат света такъв, какъвто е – в цялото му разнообразие и красота.
Любовта им разцъфна тихо и нежно, точно като забравена история между страниците на стара книга.
И никой от приятелите им, които до този момент наблюдаваха мълчаливо красивата им любовна история не се изненада, когато след месец двамата обявиха, че ще заживеят заедно, в дома на Мина, където Купидон, златната рибка, щастливо плуваше в аквариума си. И сякаш се радваше на двамата влюбени, които неговият съименник, богът на любовта, беше уцелил с точната си стрела.
Щастието изисква кураж, като любовта. Кураж да обичаш със сърцето си!
Людмила Данова
разказът се публикува за първи път – бел. ред.
