СЕРГЕЙ ИВОЙЛОВ: „МОИТЕ ПОРТРЕТИ НА ЦВЕТЯ“ – хайбун и статия на Александра Ивойлова
ПЪРВИЯТ ИРИС
Ще го откъсна. Ефирен е като пролетната луна, която вече се очертава в дрезгавината. Не трябва никой да ме види… Човекът от кафето още е тук. Колко ли време го е чакал да разцъфне.
Или пък… въобще не го е забелязал. Прибрал е последните чаши, заключил е столовете. Но не се отива. Не трябва да ме види…
Вазата на моя баща сега е празна. Има ли друг, който да обича цветята повече от него. Има ли друг, който да ги е изобразявал с толкова възторг върху платната си. Първият ирис. Само той, художникът, може да разгадае тайната на неговите форми. Да го запази от преходността.
До кой ли първи цвят по пътя ще достигнат още уморените му стъпки…
Здрач Крия краден ирис – сянката му ме издава
* * *
Той беше влюбен в природата. Най-много обичаше да рисува от натура. Нарамваше кутията с боите, взимаше триножника и тръгваше да обикаля България – да съпреживява красотата и живота ѝ в картините си. Особена любов изпитваше към цветята.
Един детайл от живота му е изиграл роля за това. Както разказваше, неговата баба Александра Оболонска-Ивойлова (родена във Варшава) е изработвала цветя от коприна. Учила е това изкуство в Русия. Нагрявала е метални топчета с дълги дръжки и с тях е извивала листенцата. Правила е всякакви цветя. „И кокичета, и теменужки…“, питах. „Да, да всякакви!“, повтаряше баща ми. Тогава в един момент му показах красиви цветя от плат: „Такива ли?“ „Какво говориш! Онези бяха истински, живи!“
И Сергей Ивойлов остави прекрасни натюрморти. Всъщност – натура вива, жива природа.
Защото проникваше в душата на цветята, в характера и състоянието им – както това правеше, когато рисуваше човешки образи. Улавяше нюансите на колорита, светлините и сенките, които приемат или самите те създават. Разговаряше с тях.
И казваше с известна гордост: „Моите портрети на цветя.“
текст: Александра Ивойлова
картини: Сергей Ивойлов
