КЪЩА ОТ СЛАМА – поезия на Йордан Атанасов

ЛЕГЕНДА

На Румен Стоянов

Видяхме овчаря
как срещна Смъртта край върбите.
Болнав бе, но зърна я – в миг съживи се.
С коси от главнята по-черни, с треперещи пръсти,
докосна го леко, а ний се прекръстихме…

Пълзяхме край Янтра – малачета в тинята,
край тази клоака – бивша светиня,
с едничката мисъл да видим борбата неравна –
нали сме момчета от селото чудно Драганово…

Над него разпери косите си тя.
И го скри от очите ни.
Така лешоядът над мършата – гладен – връхлита.
Въртя се кълбото…
Овчарят се вдигна след час. Оцелял!
Остана тя долу, под него. Където я бе обладал.

И тръгна слухът в равнината – ухо до уста…
И сочеха с пръсти човека, надмогнал Смъртта!…

Така се зараждат легенди, фолклорът извира.
Наяве: Смъртта бе една циганка луда Зафира.

ПАПАГАЛ

Сега не помня как във стаята се озова.
Навярно бе от кръчма някаква избягал.
Донесен тук или сам влязъл нелегално.
Но помня, че ме шашна със едни слова!

Културна кръчма ще да е била, защото:

-Глупако, мамка ти, аз съм Тони, чу ли?
Пий, пий… – крещеше, кацнал до ухото ми.
Паричката ушна кълва и до кръв я ожули.

А после в стаята ми хулиганът се въртя,
разрови всичко… И на книгата ми цвъкна.
И буквите кълва. Мой ред беше да крещя:

-Критиче дребно, причини ми мъка!

На рамото ми псува и ухото пак кълве.
Като врабче е малък. Цветен е и шарен.
Красив. Но вместо радости ми носи ядове.
Май само той със думи хляба си изкарва…

Ядосан го заключих в клетка със хранилка,
но пак: “Глупако” и псувни оттам изстрелва.
Отказа да яде, личеше му, че няма сили…
Не може да се отрече – чешитът смел е!

Простих му. Ето – литва пак на свобода…
Едно добро семейство сме, макар че
понякога във името на реалността
аз плагиат му казвам.
Той на мен – бездарник…

ПИНГ-ПОНГ

Рoден ГФР, пише в паспорта ми, стария…
Няма такава държава сега, но тогава,
макар победена, тя беше врага –
нацистката бивша Германия.
И питаха другарите
с “горещи сърца и чисти ръце”,
когато пристигнах със мама на две:

-Кой, кой ви изпрати, какви са задачите?
Къде е бащата, защо е в Америка брат ти?!
Въпроси: пинг-понг през годините –
над тънката мрежа “живот”…
Накрая подадох им име:

-Христос е, в България, каза, иди си.
Посявай живот и пиши стихове!
Не вярват за Него… И върнаха топчето пак…
Добре, че прегърна ни старият враг.
Та иначе – щяха да питат горещо до 102.
И назад.

КЪЩА ОТ СЛАМА

Вода и пръст и слама,
наречена мекина.
И боса ситно гази мама,
додето сила има.

А после ще поседне малко,
да си почине…
За нея много ми е жално,
но съм на 4 години.

А тя кирпича във калъп
ще пълни, ще подрежда…
Ах, този спомен ми е скъп!
Живяхме в смут, с надежда.

Но мама къщата издигна
сама жена-строител
без помощи от никой,
нито мъж, ни – родител.

И този дом с асмичка
за синовете емигранти
и за таткото изгнаник,
бе покрив нов за всички…

Но тъй реши съдбата –
да се пръснем по света.
Мама – птица в самотата,
живя, лепи я… И отлетя.

ПАЗИТЕЛ НА ВЕЧНОСТ

Копая тревата, говоря на мама…
Отдолу е, само два метра делят ни.
Копая и скубя със зъби
безсмъртния троскот на Мизия –
пазител на вечност.

Говоря, над гроба зелен коленичил
и зная, че мама ме чува –
потрепват листата чемширени…
Разбирам заръките мъдри с кръвта си
и с гените нейни – във мен.

Под нейната снимка с чертичка
между две години
издялах в гранита и моята дата,
една за сега.
А другата цифра ще сложи синът ми…

Копая тревата, говоря със мама –
два метра делят ни.
Копая безсмъртния троскот –
пазител на кости…
И вечност.

ОПРОВЕРЖЕНИЯ

На Венета Вълева

Аз писах „свободна“
ти – „влюбена болезнено, вечно зависима“;

аз писах „естествена“ –
ти – с мисли космични била си.

Аз писах „характер в края на ХХ век“,
а ти си подготвяла края си.

Аз писах „витална“ –
ти стреля, прониза сърцето си.

Поезията – тази вечна игра със смъртта.

КАЛ

На Росен Друмев

Вървя по брега на морето да стигна целта…

Там, в далечината почти се допират
Морето и Езерото…
Затъвам във пясъка, в дните горещи потъвам.
Болят колената, душата боли…
Години вървя, докъде ли съм стигнал,
не виждам.
Светлината дими, тя е мляко, обгръща нещата,
мираж е целта, но копнежа да търсиш
набъбва, расте – като фалос на юноша…

Плътта ми нашепва:
“Ти стигна средата на пътя,
ЖИВОТЪТ Е ЛЪЧ СВЕТЛИНА И ЛЮБОВ,
и кратка МИЛУВКА НА БОГА.
Почини си, осъзнай се, напразно се блъскаш.
Познато е всичко,
от КАЛ сме и там ще се върнем,
все едно какво е ТАМ зад тръстиките…”

(В живота си все до средата на пътя съм стигал,
защото в гласа ѝ покорно се вслушвах.
Хрущя в коленете хрущялът,
и кокал в кокала опираше.
Мъгла във очите.
Спирах.
И тъпчех на място – магаре в синджири,
във кръг обикалящо…)

Умът я прекъсва сърдито:
“Млъкни, не обърквай човека
с изтъркани притчи.
Нека тука, на светло, да види мечтата си.”

Но къде е мечтата, къде е, разпитвам наред?

-Върви след онези,
ми каза един бургаски поет,
те всички отиват във КАЛНИЯ ХРАМ…

Но те не вървяха,
препускаха – морски кончета бяха…
Изпуснах ги…
И съм за кой ли път с пясъка
и с писъка остър на гладните гларуси –
чакалите морски…

Но ето и част от наградата:
насреща ми първите черни щастливци
от глава до петите – изкаляни чужди туристи;
жени със бикини от кал и настръхнали цици,
мъже-исполини със бицепси-трицепси…
Макар и във черно, картината свежа е!

Една се изкъпа набързо в морето
и спря се пред мен белотата ѝ северна.
Целунах я, казах ѝ стих,
разписах се върху бедрата ѝ…
По-бели от листи офсетови бяха.
И продължих.

Да, аз продължавам да търся мечтата.
Имам крила-стъпала
и искам да литна над пясъка.
Вървя часове, гасна, слънцето пържи ме,
разкапват се мощите, гневен съм:
Езеро или блато
на мене наречено, де си!
Открий се най-после!

И кривнах в тръстиките,
в следите от хиляди стъпки измачкани…
С ръцете-мачете разсичах най-твърдите,
кръвта си проливах в екстаз и
без екстази луднал

-по следите към лугата.

Загърбих морето,
но то не прощава измяната.
И хвърли по мене солени сачми и коктейл
от планктон и медузи…
Чакай, му казах, ще те прегърна отново.
Жена ли си, мъж ли си или и двете,
ще гушна плътта ти след малко…

Най-после – най-черната кал на живота ми –
лечебната, плъзгах със шепи по тялото грешно,
рисувам, без да бъда художник.
Десетки се валяха в блатото, виеха, пееха –
като в жива картина на Бош…

Несетно изсъхвах,
докато се усетя,
скова ме във здрава черупка калта,
главата ми – в менгеме…
И всичко в което съм вярвал и страдал,
и любил,
тъмнее на слънцето обедно.
И толкова много
по мен и във мен е калта, че
навярно до края на дните си
ще лекувам страха, ще прочиствам кръвта си,
един по един капилярите…

В Последния кръг ли на Ада съм, Господи!
И той ли е ТВОЯ МИЛУВКА?
Не, каза тихо.
Пред входа на Първия кръг си.
Но първо убий тъмнината в душата си!
И, продължавай!

И ме блъсна в дълбокото.

Йордан Атанасов

подбор: Огнян Стамболиев