В ПАМЕТТА НИ: БЛАГА ДИМИТРОВА

02.01.1922 – 02.05.2003

ЛАБИРИНТ – поезия на Блага Димитрова

ЛЪВИЦА В КЛЕТКА

Де е смисълът на битието –
тя не пита, знае го с кръвта.

Слънцето сърдито да кръстосва
от зори до заник в клетка,
железа да му оскубват гривата.
С надзирателско око луната
през ръждива мрежа да следи
вас, царете на простора.
Целите да сте нажилени
от очи – гъмжащи кърлежи.
Търсен водопоят на съня
вместо жаждата да угаси,
да разпалва забранените
мириси на Свободата.
А любов от липса на небе
под надзор да ражда роби.
И родът да се изражда.
Не! Родилен рев раздира
звездната решетка на нощта.

Да прескочиш себе си –
се изисква лъвски слок.

С първа майчина прегръдка
рожбите ще удуши.
Ще разкъса с нокти
собственото си сърце.
Млякото й ще се пресече
като камъни в гръдта –
няма да закърмя робска мъка.
Премалняла, с рукналата кръв
тя ще пусне слънцето на воля
из саваната сънувана.
И палач, и цертва, и родилка,
сляла раждане и смърт
с висша мяра за Живот…
А градът околовръст ще тътне,
сляп и глух, назад-напред
ще снове от светофар до светофар,
сякаш звяр в капан.

Страшно ти с очите на лъвица
в клетката ще светкаш, Свобода.

ВИСОТА

Под теб да ритнат бурето
и ти да полетиш
на педя от земята.

На педя от прахта,
от тинята на педя –
съвсем достатъчно.

За да пребъдеш чист.
И люшнато небето
да падне по очи.

В най-ясния си миг
да осъзреш до дъното
лицето на света –

от човептичи полет.

И корени с криле
завинаги да пуснеш
в кърмящите недра.

СГЪСТЕНОСТ

На Цветан Спасов

Птичи ли пулс ускорен
имаха тези, които отлитаха млади?

Водеха ли си дните под брой,
та по пътя не се разтъкаваха,
не отлагаха днешния ден за утре
и не задаваха излишни въпроси
на безотговорната си съдба.
Живи се вграждаха на бегом
в мост над бездна.
Дълголетието отстъпиха
щедро на костенурките,
юбилеите – на пауните,
а за себе си – вечното Утре.
Нямаха време за нищо друго
освен за всичко.
В любовта забравяха себе си
и си отиваха незабравими.
Неупована от опит бе мъдростта им,
тяхното ясновидство още не ни е ясно,
а смехът и тъгата – споени в едно лице.
Дългото мълчание подир тях
с ехо изрича недоизречените слова.
Търся напразно бял косъм в небето им,
търся във въздуха им празнина,
за да се хвана за нещо.
Пълно бе тяхното кратко битие,
толкова кратко, че необхватно.

Някаква тайнствена лъчева сила
времето бе им сгъстила в Живот.

ЖЕРАВИ

Нима ще пребъде несбъднатото?

Отлетели от погледа жерави,
подир тях остана в зенита ми
един забит клин.

А да бяха ме само докоснали
в бравурния прилив ръцете му,
щях да бъда отворен прозорец,
през който да влизат комети,
ветрове, нарамили птици,
и слова с цветове на море.

А когато се склопи прозорецът
след отлива на ръцете му,
щяха още да пеят в душата ми
недопити погледи, полъхи
и под преспите да ме парят
отпечатъци от пръстите му.

Стига, повик на неоткликналото!
Нека бликнала жива рана
до смърт да боли,

а не бълнувана болка!

из “Лабиринт”, 1987

Блага Димитрова