КОЙТО ГРОБ КОПАЕ ДРУГИМУ… – комедия в едно действие на Йон Байешу
ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ ПРЕДСТАВЯ: ЙОН БАЙЕШУ
ЗА ЙОН БАЙЕШУ
02.01.1933, гр. Бузъу, Румънска Молдова – 21.09.1992, Ню Джърси САЩ
Йон Байешу (1933-1992) е известен румънски драматург, белетрист и сценарист, чиито произведения се отличават с дълбока психологическа проницателност и критика към обществото, като най-известната му книга е романът “Равновесие” (Echilibru), който е адаптиран и като филм, а творчеството му, макар и цензурирано, оставя значима следа в румънската литература.
Принадлежи към прочутото „Поколение -60”, познато повече у нас с големите си, световно признати поети Никита Станеску, Марин Сореску, Ана Бландиана. Но към тази генерация се числят и талантливите и оригинални белетристи и драматурзи, дебютирали през годините на румънското „размразяване” Марин Преда, Думитру Раду Попеску, Константин Цою, Аугустин Бузура, Александру Ивасюк, Фануш Нягу, Тудор Попеску, Октавиан Палер, Николае Бребан, Йон Ланкранжан, някои от които вече представихме в сп. “Картини с думи и багри”, а други – предстои да представим.
ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:
ПЪРВИ ГРОБАР
ВТОРИ ГРОБАР
ГОСПОЖИЦА ЖЕНИКА
Поле, небе и нищо друго.
Може би и едно дърво, с малко сянка за гробарите, когато се поизморят от приказки…
ПЪРВИЯТ ГРОБАР:
Добре, нека това да е мястото. Благослови го, Господи!… Да, според човека и мястото. /замисля се/ Има обаче един въпрос, още недостатъчно изяснен и обсъждан. Да бъдем честни и да го кажем сега: Кое е първото и кое е по-важното? Човекът или мястото? Мястото, каквото е сега, не може да се хареса на човека. А човекът дали сега – от своя страна – ще има желание да се хареса на мястото? Това е въпросът… Я да запаля една цигара, да поседна…
Хм, в природата има доста места, които ни изглеждат подходящи и дори ни карат да си мислим, че сме се родили тъкмо заради тях. Едно място, всъщност би могло да бъде дори… жена – тялото и душата на жената не са нещо друго, освен пространство, в което мъжът се настанява за определено време или ако е по-глупав, за цял живот… А нещастниците и самоубийците са хора, които просто не са си намерили мястото в живота.
Така поставен въпросът може да прозвучи малко вулгарно, но е напълно резонен, взет е от реалния живот. С други думи, можем да си зададем въпроса: човекът ли прави мястото или мястото прави човека? Отговорът е деликатен и двойнствен. Едно слънчево и спокойно място създава слънчеви и спокойни хора, докато едно грубо и жестоко място създава груби и жестоки хора – диктатори.
Тях ги има не само сред политиците – Хитлер, Сталин, Чаушеску… Има ги за съжаление и сред хората на изкуството.
Да, може да звучи абсурдно, но е така! Познавах един такъв диригент – маестро Георге Думитреску се казваше, считаше се за велик музикант, за гениален, беше се обградил с няколко глупави музиковедки, които му втълпяваха, че е гений, ама не беше! И този Георге Думитруску, защото си беше мъж с комплекси, непрестанно тъпчеше хората, с които работеше. Изгониха го от доста места, накрая пак се върна на първото и продължи да тормози хората, докато един ден не го изгониха и не пукна от злоба и проклетия!…
Но за щастие, на този свят има и други хора. Ако един хубав човек, при това деликатен и благороден, реши да промени света, той ще го направи наистина по-хубав, ще преобрази дори природата около себе си и тя ще стане по-красива, деликатна като него.
Оттук произтича и странната и трудно обяснима разлика между народите и расите. Значин Северният полюс си създава човека, който му е необходим, макар да е твърде трудно сега да се каже дали Северният полюс е създал расата на ескимосите или самите ескимоси са създали Северния полюс. Да, проблемът се оказва доста сложен, доста по-сложен, отколкото съм предполагал…
Една цигара, изпушена навреме, може да се сравни със случайна любовна среща с жена, също навреме. Браво на този, който е измислил цигарата с нейния ефимерен и синкав дим! Жалко, че човекът на бъдещето ще се откаже напълно от това удоволствие! Той просто няма да има време за него, няма да може да може да се наслаждава на сладката леност, на безполезните разсъждения на фона на цигарения дим. Човекът на бъдещето ще бъде зает само с полезни неща. Сещам се за пословицата: “Не е полезно това, което се нрави на теб, а онова, което харесва на мен”. Така е!… Само че сега забраниха пушенето и с право – вреди на здравето, а и на секса!…
А сега да се захванем за работа! Хайде! Трябва да се копае. Да грабвам лопатата!
/Копае и си подсвирква. Близо до него се чува шум от друга лопата и друго подсвиркване./
/Появява се Вторият гробар./
ВТОРИЯТ ГРОБАР:
Този гроб, дето сега го копаеш, за тебе ли е?
ПЪРВИЯТ ГРОБАР:
Да, това е моят гроб. А ти за кого копаеш?
ВТОРИЯТ:
Ами, за себе си.
ПЪРВИЯТ:
Според мен, най-добре е всеки сам да си копае гроба. Не знам какво е твоето мнение по въпроса.
ВТОРИЯТ:
Същото.
ПЪРВИЯТ:
А доставя ли ти удоволствие сам да си копаеш гроба?
ВТОРИЯТ:
Да, макар че като го правя за себе си, не мога да го оценя.
ПЪРВИЯТ:
Тогава излиза, че ти просто не си професионален гробар.
ВТОРИЯТ:
Не, аз дори презирам тази професия, макар че може да се приеме като дълбоко философска. Да, това е толкова естествен занаят, че докато го упражняваш изпитваш необходимостта да философстваш. Мисля, че един земеделец, един търговец или дори един уличен метач, докато работят изпитват много по-малка нужда да философстват, отколкото един гробар. Малко са професиите, които предразполагат към размисъл, жалко! Например, професията на… келнера.
ПЪРВИЯТ:
Значи…
ВТОРИЯТ:
Какво искаш да кажеш?
ПЪРВИЯТ:
Значи, все пак, има келнери, които са допринесли за развитието на философията и културата. През епохата на…
ВТОРИЯТ: Имаш предвид…
ПЪРВИЯТ: Точно това…
ВТОРИЯТ: Съжалявам, но това е било изключение. Да ме пази Бог от изключенията, защото правилата…Хайде, да копаем сега. Господине, разбери, че не мога да понасям професионалните гробари. Чувал съм за тях направо ужасяващи истории.
ПЪРВИЯТ: Например?
ВТОРИЯТ: Че работят в комбина със звънарите от църквите.
ПЪРВИЯТ: Разбира се, и заедно със собствениците на погребалните агенции.
ВТОРИЯТ:
Те са истинска мафия. Няма мъртвец, който да не е минал през техните алчни ръчички! Да, смъртта е техният занаят. Зловещ занаят, който им носи добри пари. Тези типове просто не си знаят доходите. И не плащат никакви данъци. Истински мафиоти! А държавата е безпомощна пред тях и не може изобщо да ги контролира. Гробарите не членуват в никакви организации, само в своята тайна мафия. Не можеш ги осъди и в Хага! Те са като държава в държавата! Представи си какво ще стане, ако вдигнат стачка и престанат да копаят гробове!
ПЪРВИЯТ: Ще стане страшно!
ВТОРИЯТ: Защо? Хората ще започнат сами да си копаят гробовете и тогава ще разберат, че могат да се справят и без гробарите. Но самите гробари знаят това и затова никога не вдигат стачки. Разбра ли?
ПЪРВИЯТ:
Наистина, ако всички започнат сами да си копаят гробовете, светът ще се напълни с филантропи. Как само предразполага към философски размисъл тази професия?! Ето сега, например, се сещам, че в този миг ние с тебе съвсем не сме единствените същества на този свят, които копаят гроб. От другата страна на Земята, да, точно от отсрещната страна на Земята, точно в този миг, сигурно двама мъже като нас, също копаят някакъв гроб. И ако ние продължим надолу, заедно с тях, сигурно ще се срещнем в центъра на Земята. По този прост, но забележителен начин, много хора ще могат да се срещнат и с помощта на гробовете да се свържат, да общуват. Ти какво мислиш по този въпрос, господине? Очаквам твоето искрено, непредубедено мнение по този важен въпрос.
ВТОРИЯТ:
Чакай да помисля малко. Да ти можеш да си помислиш, че нещата са прости, но те съвсем не са такива. Сега ме извини, искам да се задълбоча малко по проблема. Наистина, всички ние се страхуваме от тази професия, която до известна степен спекулира с чувствата на хората. Когато хората започнали да умират, не минало много време и се появили гробарите. Наистина, какво би станало, ако хората решат, че трябва да ги погребват във водата или във въздуха? Много ми е интересно как тогава ще си изкарват хляба гробарите?
ПЪРВИЯТ:
Господине, според мен, всички професионални гробари не са на прав път. Мислят напълно погрешно. Въобразяват си, че са безсмъртни. Като погребват хората, те си мислят, че никога няма да бъдат самите те, погребани. Нещастници! Не могат да проумеят простата истина, че който гроб копае другиму, сам пада в него!
ВТОРИЯТ: Ха, значи ти мислиш, че аз сам си копая гроба сега?
ПЪРВИЯТ:
Чух тази пословица още като дете, но нито веднъж не я взех насериозно.
Чувал съм много други пословици и поговорки – използвал съм ги в своята ежедневна реч, но винаги съм мислил, че пословиците са си пословици, а животът нещо съвсем друго. Но знаеш ли какво ми се случи един ден на пазара? Изпрати ме жена ми да купя малко яйца.
И докато ги купувах от една селска баба, изведнъж взех, че откраднах едно яйце! Но така, по невнимание, механично, от глупост ли, не мога да ти кажа сега точно как се случи, но се случи. Откраднах го! Като се прибрах у дома, разбрах какво съм направил и изведнъж се разтреперах.
Жена ми каза: “Нещастнико, иди сега на пазара и открадни един вол!” “Защо, жено?” “Не знаеш ли поговорката: “Който открадне днес едно яйце, утре ще открадне цял вол!” Дадох си сметка, че е точно така. Трябваше да открадна вол. Но откъде волове в града? Отидох на село и спяр до първия обор. Стана точно така, както очаквах: селяните ме хванаха, здравата ме напердашиха, а аз реших да търпя и да мълча, защото не исках да им обяснявам, че ние, интелектуалците от време на време страдаме от натрапчиви чувства или от т.нар. “обсесии”, които ни поглъщат и трудно можем да се избавим от тях. Накрая ме предадоха в ръцете на правосъдието, но аз взех, че вдигнах страхотен скандал: “Искате ли да ме осъдите за едно кокоше яйце? Вола не съм го отнкраднал. Просто реших да приложа на практика поговорката…”
ВТОРИЯТ: И какво стана?
ПЪРВИЯТ:
Съдиите се съгласиха. Осъдиха ме само за яйцето. Условно, за шест месеца. Сега кажи ми, ама съвсем искрено, не мислиш ли, че тази поговорка – по един доста абсурден начин- ме принуди да се опитам да открадна цял вол? Значи да кажем така: “ Който днес открадне игла, утре ще задигне цяла хазна!” Значи всички дребни джебчии по тази логика трябва да се превърнат в гангстери? Бих искал да попитам: тези пословици и поговорки нямат ли някаква логика, граница – тях не ги ли контролира никой?
ВТОРИЯТ:
Господине, за жалост, това е истината: ние всички сме роби на тези пословици. През целия си живот не правим нищо друго освен да изпълняваме това, коено ни казват те. Затова живеем. Не можеш да направиш и крачка, без да те спъне или дори халоса някоя поговорка. Да не говорим за тези поговорки, дето оправдават престъпните и перверзните типове.
Ето, например, един такъв случай: един мъж сериозен, по професия фармацевт, 43-годишен, се ожени за една… коза. Да, да, за коза! Всички се скандализираха, а някои дори го сграбчиха за яката. “Защо, господине, за коза, защо не за жена, а за коза?!” Фармацевтът, разбира се, беше готов да извади куп аргументи: че козата е по-удобна, че съвсем не е претенциозна, че за разлика от жената, не се нуждае от тоалети и парфюми, че дава мляко, че се храни само с трева и клонки и т.н. И накрая, фармацевтът ни затвори устата с пословицата: “Това, което харесва на теб, може и да не харесва на мен.”
ПЪРВИЯТ:
Колко трагедии е родила Нейно Величество Пословицата! Например: “Насила хубост не става!” Жена, за която си направил толкова много, за която си си дал живота, може един ден най-неочаквано да те зареже и най-безсрамно да ти заяви: “Насила хубост не става !” Поговорки, пословици, глупости! Навсякъде само пословици и поговорки. “не оставяй днешната работа за утре” Защо пък да не я оставя за утре? Ами ако днес не ми се работи… Или: “Който гроб копае другиму, сам пада в него.” Гробът нали е яма? Ти, например, ме молиш да ти изкопая една яма. Може да искаш да засадиш в нея дърво, да закопаеш кесия с жълтици, торба с картофи или пък собственото си тяло. Това си е твоя лична работа. Ето: аз ти правя тази услуга, доброволно. Тогава: защо трябва да падна в ямата? Затова, че съм ти направил услуга ли?
ВТОРИЯТ:
Мисля, че тази пословица не бива да се коментира. Тя е може би единствената, която има точно звучене. Да, това е пословица против професионалните гробари. И докато не видя, че всички гробари са паднали в гробовете, които сами са изкопали, няма да кажа нищо против тази пословица.
ПЪРВИЯТ: Бъди по-сериозен, господине! Тази пословица не е измислена против гробарите. Тя е измислена против всички онези, които копаят гробове без да са професианални гробари. Да знаеш – никак не ми харесва този фанатизъм!
ВТОРИЯТ: Ти , драги, откъде знаеш, че тази пословица не е измислена специално против професионалните гробари? Да не би ти да си нейният автор?
ПЪРВИЯТ: Да, аз съм автор на пословици!
ВТОРИЯТ: Наистина ли?
ПЪРВИЯТ /скромно, но достатъчно решително/: Да, наистина. Аз съм автор на много пословици и дори съм известен като такъв. Не мога да кажа дали това е призвание или просто занаят. Още като дете, когато другите деца рецитираха стихотворения, аз пък цитирах пословици. Мога да измислям пословици непрекъснато, по всеки повод! Дори и без повод!
ВТОРИЯТ: На какви теми?
ПЪРВИЯТ: Без значение. На каквато тема поискаш.
ПЪРВИЯТ: Добре: “Не всичко, което хапе е куче.”… “Когато не чуеш петела си, потърси го в супата” Който се смее последен, се смее най-високо.” И т.н… Да, техниката е съвсем проста: вземаш една истина и я обличаш в метафора.
ВТОРИЯТ: Господине, ти си персона, достойна за моето уважение. За първи път през живота си виждам жив автор на пословици. Много пъти съм се питал кой ги измисля, но никога не съм допускал, че авторите на пословици могат да бъдат хора като всички нас. Сега ми позволи да те попитам: защо копаеш? Може ли една личност като теб – автор на пословици – да се занимава с копаене на ями?
ПЪРВИЯТ: Приятелю, ще ти призная нещо.
ВТОРИЯТ: Слушам те.
ПЪРВИЯТ: Роден съм през едикоя си година, от едикоя си майка и едикой си баща. И двамата напълно нормални.
ВТОРИЯТ: Какво означава това? Какво искаш да кажеш с тези думи? Ти подиграваш ли ми се?
ПЪРВИЯТ: Извинявай, нямам никакво намерение да ти се подигравам… Искам само да ти кажа, че моят баща беше… моят баща беше гробар. Професионален гробар.
ВТОРИЯТ: А майка ти?
ПЪРВИЯТ: И тя беше гробарка. Значи тя изкопаваше горната част на гроба, а баща ми – долната. Всеки се беше специализирал в своята част.
ВТОРИЯТ: А не бяха ли алкохолици?
ПЪРВИЯТ:
Разбира се. И двамата пиеха страшно и ругаеха ужасно като каруцари мъртъвците… Аз бях много болнаво и чувствително дете. С определено философска нагласа. Имах слабост към пословиците и сам ги измислях. Постепенно започнах да ненавиждам родителите си. Когато се връщаха от работа мръсни и пияни и започваха да ругаят, ме обземаше гняв, бях готов да ги убия. Единственото ми желание беше да ги видя мъртви, да им изкопая гроба и със собствените си ръце да ги погреба. Толкова силно ги намразих, че бях готов да извърша и най-ужасното престъпление!
ВТОРИЯТ: И какво стана?
ПЪРВИЯТ: Така и направих. Един ден те хвърлиха топа по пътя от гробищата към къщи, от многото пиене! И тогава аз ги зарових със собствените си ръце. Докато им копаех гроба, изпитвах огромно удовлетворение. Чувствах, че се разделям с миналото си, с всичко лошо и неприятно и че съм готов да започна нов живот.
ВТОРИЯТ: И наистина ли започна нов живот?
ПЪРВИЯТ:
Да, започнах нов живот. /Тъжно./ В смисъл, че престанах да съчинявам пословици и станах гробар… Не ме гледай така! Започнах да копая гробове. С най-голямо удоволствие! Не за себе си, нито за другите. Просто така: да копая. Тръгнах сам по света. Откъдето минех, оставях след себе си по един гроб. Така след мен остана цяла серия, да, една безкрайна серия от гробове. И досега не знам какво е станало с тях, дали човечеството ги е използвало. Казах ти всичко това, господине, за да разбереш, че не съм гробар по професия. Аз съм чисто и просто човек, който копае ями. Да, аз съм човек, който върши добрини и който върши злини, който носи късмет и нещастие, слънце и бури. Това е всичко, което сега мога да ти кажа.
ВТОРИЯТ /след пауза/: Приятелю, ти ме развълнува. Да, ти наистина ме развълнува!
ПЪРВИЯТ: Моля те, да ми простиш, не съм искал да те притеснявам.
ВТОРИЯТ: Няма нищо. Трябваше да ми се случи и това. Ти ме развълнува. Страшно ме развълнува, защото аз нося у себе си това проклатие. Прокълнат съм да копая ями до края на живота си. Ти, разбира се, ще ме попиташ защо, нали?
ПЪРВИЯТ: Ако не те притеснявам?
ВТОРИЯТ: Не, не ме притесняваш.
ПЪРВИЯТ: Добре. Кажи тогава: защо?
ВТОРИЯТ:
Добре, слушай. Като малък бях много разглезено дете. Родителите ми ме обичаха до лудост. Вярваха ми сляпо, бяха убедени, че съм призван за блестяща кариера и, че ще могат на стари години да разчитат на моите грижи. Животът ми минаваше нормално, бях много надарено, артистично и красиво дете. Един ден умря баба ми. Взеха ме на гробището. Времето беше ужасно: вятър, дъжд, студ, кал. Ямата не беше готова, гробарите още копаеха. Баща ми се приближи до тях и извика: “Нещастници, защо не сте изкопали гроба? Защо ни карате да чакаме?” “Имайте малко търпение, господине, вие свършете службата, а ние ей сега ще бъдем готови…” И гробарите започнаха яростно да копаят. По лицата им течеше пот, а те не спираха дори да се изтрият.
Накрая донесоха баба. Трябва да ти кажа, че тя беше много добра и мила бабичка – вечно ме тъпчеше с шоколади и пасти…. Гробарите я поеха, уверено и професионално, слязоха с нея в ямата и я покриха с пръст. “Ей, казах си аз, ще ви науча аз, дето погребахте моята добра и мила баба!” И след няколко дни аз умрях.
Да, умрях! В къщи настана неописуема трагедия, ревове, крясъци, истерия! Баща ми и майка ми щяха да получат инфаркт! Искат – не искат, а трябваше да ме погребат.
А гробарите, тези кретени, вече бяха подготвили един сладък малък гроб, тъкмо за мене, нали бях хубаво и глезено дете. Спуснаха ме в него и посегнаха към лопатите, когато аз скочих на крака и изивках: “Ей, гробари!..” Но не успях да продължа фразата си, защото всички: родители, попове, близки и гробари хукнаха като луди, щом видяха, че съм жив и здрав. Останах сам, излязох от гроба, зарязах ги и тръгнах по света, решен да отмъщавам за любимата си баба, която лежеше погребана в черната земя.
Започнах да оставям след себе си само ями за гробове. Оттогава бродя по земята като скитник и където видя подходящо място изкопавам гробищна яма, за да види светът, че съм минал оттам.
ПЪРВИЯТ /разгорещен/: Знаеш ли: и аз мисля така и затова ог известно време се подготвям да издигна девиза: “Човекът и ямата”. Но досега ме беше срам, притеснявах се. Какво щастие, че те срещнах приятелю! Готов съм да се разплача от радост, че на света има човек като тебе, който е осенен от тази велика идея – да копае ями. / Запява бодро./
ВТОРИЯТ: Да се заловим за работа сега, приятелю. “Залудо работи, залудо не стой!”, казваше народът, или: “Неизкопан на време гроб – закъсняла смърт!” А смъртта не може да чака.
/Чува се само шумът от лопатите, докато не бива прекъснат от изсвирването на младата хубавица г-ца Женика/
ЖЕНИКА: Хей! Привет! Аз съм госпожица Женика.
ПЪРВИЯТ /малко объркан/: Женика коя?
ЖЕНИКА: Женика Женика. Името и фамилията ми съвпадат. Значи: г-ца Женика Женика. На какво се чудите, господа? На мен или на името ми?
ПЪРВИЯТ: Ти, госпожице, да не си подслушвала?
ЖЕНИКА:
Кой?! Аз ли? Ти ме обиждаш. Аз съм сериозно момиче. Изкарвам си хляба с честен труд. Не съм уличница. Тичам като кон от сутрин до вечер и обратно. Ще ме попиташ защо? Съдбата! Проклетата съдба. Но вие, господа, не спирайте! Работете си! копайте, копайте!… /тихо, на себе си: Ах, те толкова се шашнаха като ме видяха, че не усетиха, че си размениха ямите. Ха- ха!/ … /по- високо/:
Казахте, че съм ви подслушвала?! Защо да ви подслушвам, господа, след като вие говорехте тъй високо, че се чувахте през девет земи в десета. Сякаш бяхте лапнали по някой мегафон. Вие, господа, не сте ли чували за професионалната тайна. Сега вече всички знаят защо сте се посветили на този занаят – да копаете ями. Да, вашите мотиви изглеждат доста сериозни.
Аз мисля, че всеки от нас е призван да прави нещо важно и сериозно на този свят. Ето: вие сте призвани да копаете ями за гробове. Нали така?… Защо ме гледате така? Страх ли вие? Защо мълчите? Не искате да говорите с мен? Какво ви притеснява? Това, че съм облечена във виолетово?
ПЪРВИЯТ: Госпожице, не виждаш ли, че работим? Остави ни намира.
ВТОРИЯТ: Върви си по пътя, остави ни!
ЖЕНИКА: Защо? Виждам, че вече сте изкопали ямите. готови са. Още по-дълбоки ли ги искате? Не са ли ви достатъчни?
ПЪРВИЯТ: Достатъчни? За кого? Не те разбирам?
ВТОРИЯТ: Какво искаш да кажеш, госпожице?
ЖЕНИКА: Нищо не искам да кажа. Ямите са готови. Чудесни са. Сега вече мога да ви покрия с малко пръст. да не ви бъде студено ако завали, да не ви издуха вятъра. Я ми подайте една лопата!… Така!
ПЪРВИЯТ: Ей, ти луда ли си? Ще ни затрупаш!
ВТОРИЯТ: Госпожице, я се махай оттук!
ЖЕНИКА: Прави сте да ме вземате за луда. Извинявайте, не ви обясних коя съм и каква е моята мисия тук. Сега ще ви кажа.
ПОРВИЯТ: Ще те изслушаме, само че ни остави да излезем.
ЖЕНИКА:
Стойте си на мястото, няма да ви пусна да излезете. Това ще бъдат последните гробове, които изкопахте във вашата кариера като гробари. Чуйте сега защо ви принудих да останете в своите гробове. Слушайте ме сега спокойно. Знаете, че хората сляпо вярват в пословиците. Имат някакъв респект пред тях. Да, но има и и такива, които си въобразяват, че поговорките не се отнасят за тях. Че тъкмо те правят изключение. Ето: сега преди няколко дни получих информация за двама съмнителни индивиди, които обикаляли света и копаели ями за гробове, без да си дават сметка за поговорката: “Който гроб копае другиму, сам пада в него!” За щастие, не ми беше много трудно да ви открия.
ПЪРВИЯТ: Госпожице, моля ви да ни извините. Най-учтиво ви заявявам, че аз и моят колега не копаем гробове за другите. Ние сме любители, а не професионалисти.
ВТОРИЯТ: Ние копаем така, просто заради идеята, само за себе си…
ЖЕНИКА: Как така “само за себе си”? А да сте поглеждали зад вас?
ПЪРВИЯТ: Не. Защо?
ЖЕНИКА: Как защо? Ами че всички гробове, които сте изкопали са вече пълни. Хората падат в тях като круши. Кажете сега както да правим с поговорката?
ВТОРИЯТ: Но, госпожице…
ЖЕНИКА: никакво “но”! Като ме видяхте, че идвам при вас, толкова се смутихте и уплашихте, че дори не забелязахте кога разменихте гробовете си. И всеки започна да копае гроба на другия, така че… Стойте сега, да ви покрия с пръст…
ПЪРВИЯТ /отчаян/: Госпожице! Госпожице! Скъпа госпожице! Мила, уважаема госпожице…
ЖЕНИКА: Стига си се лигавил, ами ме остави да работя!
ВТОРИЯТ: Госпожице, бъдете така добра, поволете ми само да се сбогувам с моя приятел и колега.
ЖЕНИКА: Добре.
ВТОРИЯТ /към Първия/: Приятелю, разделяме се завинаги. И двамата вярвахме в една светла идея, на която се бяхме посветили като истински мъченици, като светци! Затова, позволи ми, скъпи приятелю, да те нарека говедо и кретен.
ПЪРВИЯТ: Защо, приятелю?
ВТОРИЯТ: Защо обърка моя гроб с твоя!
ПЪРВИЯТ: Аз ли?
ВТОРИЯТ: Да, налби ти започна пръв. Ако не беше направил този гаф, госпожица Женика, която се оказа,че е контрольор по пословиците, нямаше да ни хване в престъпление. Ти си просто един глупак! Говедо! Свиня! Заради тебе си провалих кариерата. А щях да стана прочут. Имах грандиозни планове. Да изкопая гробове по цялото земно кълбо – чак до Южния полюс! На ти!
ПЪРВИЯТ: Не ме замеряй с пръст! Успокой се!
ЖЕНИКА:
Стига! Спокойно! Мирно! Бъдете послушни. Я веднага да си влезете в гробовете! Бързо! … Я да видя какво още имам за днес? Къде си оставих бележника? Ах, само колко задачи съм записала само за един ден! Дали ще ги свърша? Трябва. Да, колко много случаи съм записала.
Ето тук: един откраднал яйце, да едно кокоше яйце, а на другия ден задигнал цял вол! Представяте ли си – първо само едно яйце, а после цял вол! Ще трябва да го проверя, да-а.
А тук пише, че един ловец гонил два заяка, а не хванал нито един. Какъв глупак! Ами че гонят ли се два заяка едновременно! Трябвало да гони първо единия, а след това втория. Добре, ще го видя и него, глупака.
Тук пише, че пък друг носил две дини под една мишница и, разбира се, ги изтървал. И прасетата ги излапали! Ами да! Да, доста случаи се насъбраха. Ще трябва да ги проуча внимателно и да ги инспектирам. Нали затова ми плащат от общината. Нов проект било това по линия на Европейския съюз…
Да не забравя и за оня едноокия, дето искал да стане цар в Страната на слепците. Четох някъде биографията му. Бил престолонаследник в тази държава, но още като дете го изгонили оттам с майка му и сестра му. После, на стари години, се върнал, ама като не умеел нищо, дори да говори добре езика на страната, в която се бил родил, объркал съвсем конците. Обградил се с некадърни хора и съвсем се оплескал…
Такива ми ти работи… Я да видя какво правят онези двамата… Нещо се умълчаха съвсем… Не им чувам гласовете. Я да им сипя още малко пръст с лопатата. Да, не се чуват. Готови са. Да! Добре, хайде да тръгвам, че ме чака още доста работа…
к р а й
Йон Байешу
Преведе от румънски и представи за публикация: Огнян Стамболиев
