ЛИПСВАМ ЛИ ВИ? – сатиричен разказ на Николай Николов

Под вечерни прозорци надвиснала стряха
Кротки бели чаршафи жените простряха
Замириса на сапун и на чисто пране
Най да намеря къде,
с кеф тук ще се мре!

Иванка Пламенова, из „Моите миткания по Европата“

Казвам се Иванка Пламенова и съм родена през 2021 г. в Индия. Рантхамбор, ако ви говори нещо. Съвсем близо е до Кхилчипур, ако не знаете и него, може би сте чували за Пачипалия, или Сауай? Не? Раджастан? Няма как да не сте чували за Раджастан. Постоянно се наводнява и е в новините на всеки 6 месеца. Джайпур поне сте чували нали? Значи родена съм само на 1000 км от Джайпур.

Имах си любяща майка, баща си не познавам, но в Индия често се случва. Маугли поне сте го чували нали? Е, Багира е шеста братовчедка на майка ми по линия на леля й Пенка. Като поостаря, често и викаха силно: булю Пенооо, че не чуваше добре.

Някакъв хаймана да вземе да гръмне по обед до ухото и с пиратка докато пладнела на една Джакаранда. Горката, така и не успя да се възстанови напълно. Почина от натравяне с олово, което някой друг хаймана и беше пъхнал под лявата лопатка с пушката си.

Нейната дъщеря, отвлякоха я в Русия май. Така и не се разбра кой и къде я завлече.

Майка ми избягваше да говори за краткият флирт който е имала с баща ми, но ми каза, че със сигурност не мога да говоря с него, защото го видяла веднъж преди няколко месеца. Но и тя не могла да говори с него, че нещо бил поумрял и даже намирисвал неприятно. Познала го по белега на крака, който му направила, когато го ухапала за спомен. Такива ми ти работи.

Детството ми беше трудно, но си имаше и хубави, незабравими моменти. Боричкахме се с мама, хапвахме прясно месце, ближехме си лапите…

*

Докато един ден, вместо мама, в бърлогата ни влязоха двама каналджии. Бяха от непозната за мен националност, но и така нямах кой знае какви познания за човешките раси. Знаех само как изглеждат Раджастанците, защото мама веднъж донесе в къщи един крак, че целият човек бил тежък и не могла да го доведе да си играем.

Тези човеци бяха цели и само кожата им беше по-бяла от тази на местното население. Скокнах да си играем и захапах единият за крака, а с лапите го обгърнах. Веднага разбрах, че нямат чувство за хумор. Или имаха, но го показваха по странен начин. За първи път чух и думите “Майка ти да ….“ Едва, когато се поокърших и поотраснах разбрах какво значат, и затова докато пиша оставям многоточия, че СЕМ ще ме глоби.

*

И така, каналджиите ме заувещаваха да тръгна с тях, като за първи път чух за Европа, как радушно приемали емигрантите и че нямало нищо общо със Щатите, където един рижав чичак искал да ги рита докато мърдат лично, но понеже не можел, че му било бая голямо шкембето, а краката тънки и криви, оставял на националната гвардия да го прави, а той само потривал ръце и сочел с пръст кого да ритат.

Бяха толкова убедителни, че нямаше как да не тръгна с тях, още повече, че ме сложиха в един кафез с още две трети братовчедки. От пътуването предпочитам да си спомням само хубавите моменти. Така, че не помня нищо. Нито шест местната лодка с 24 души на борда, нито кулинарните изкушения които предлагаше вагон ресторантът, нито любезностите които си разменяше персоналът, така любезно поел задачата да ни транспортира до Европа.

*

Очаквах, че ще ни заведат в имиграционен лагер, там поради липса на документи за самоличност, ще ни издадат такива, после разпределение за Германия, Франция било най-добре, но и в скандинавските страни не било лошо.

Представете си шока, който изпитах, когато разбрах, че са ме продали в България. Аз, естествено, като всички индийци бях чувала за България, това „Асамблея на Мира“, Людмила Живкова с тюрбана… кой не е чувал. Но не очаквах. Беше шокиращо. Още съм шокирана. Не, моля ви се, това е абсолютно неприемливо. България! Разград? Поне София да беше! Ама не. Разград. Още треперя от възмущение когато се сетя. Уж Европа, култура, еманципация, братство свобода, равенство….РАЗГРАД!!!!!!!

Понеже нямах документи и пари, не можех просто да се кача на автобуса за Брюксел и да отида да си търся правата, живеех в клетка.

Добре, че не ме подлагаха на сексуално малтретиране. Задоволяваха се с вербално и физическо насилие. Научих много нови думи, но не мога да ги споделя. Разбирате, че проблемът със СЕМ не е само мой. А обещанията за Евро интеграция?

Какво да ви кажа, всичко е само едни голи приказки. Идват примерно от Европа в България лидерки, увиват се като в „Целувката“ на Климт с Евро атлантикът и си тръгват веднага. След тях остават само димни следи и мирис на барут.

*

Ето, дойдоха едни от Европа и построиха завод за електромобили, други направиха завод на Фолксваген, трети за дрехи втора употреба, че новите не били по джобът на БГ.

Откъде ги знам тези работи ли? Ами от телевизията. По цял ден гледах телевизия. Как се живее иначе? От там ми дойде и идеята „Да хвана гората“. Един ден не издържах и докато пазачите ми гледаха „Ергенът 3“ се изхлузих по терлици преди 30 минутните реклами, които са предвидени за да може човек да издои кравите, да сложи децата да спят, да нагледа кокошките и да простре прането, преди да разбере развитието на заплетената интрига.

*

И тръгнах. Дори не погледнах назад. Нямах какво да жаля и губя. Свободата беше пред мен, но Европа си беше все така далеч.

За начало отидох в Шумен. Знаете го нали? Всички знаят Шумен, а не знаят, че Крим е остров с размерите на Тексас. В шумен е пълно с истерици. Разбрах го веднага, още при първите ми контакти с шуменци. Реших, че понеже са окръжен град, така реагират на провинциалисти като мен.

Пуснах документи в общината за временна постройка на шуменското плато, че ми напомняше за Ратхамбор, но уви, нямам никаква вест от тях, въпреки, че тридесетте дни за отговор изтекоха отдавна. Сигурно са отнесли въпросът ми да Варна, а там кметът по примерът на индийските Йоги се отказал от бляскавото си жилище, преместил се в София в апартаментче 2х2 метра. Все пак, имал течаща вода, казват. Жена му и децата ходели да го молят да се прибере и да спре да ги маскари пред хората с ексцентричните си прояви, но на всуе. Оправдавал се, че трябвало да завърши духовното си развитие и материалният свят вече не го привличал. Имал сериозни духовни наставници, казват. Може и да се просветли, знаеш ли!

Имиграционните ме погнаха по петите и заложиха фото капани, заради мен затвориха пътят към платото и се наложи да се преместя в Тутракан. Засега тук ми върви и донякъде фокусът на медиите се насочи към истински важните неща, каквито са какво се случва във „Сървайвър“ и новите серии на Ергенът.

*

Както казват, всяко чудо за три дни. Вчера се срещнах с един местен рибар и мисля, че ще успея да го убедя да ме прекара през Дунав във Влашко.

Там или ще стана Хъш в Браила и ще започна да издавам революционен вестник, или ще продължа към Брюксел за да си търся правата. Засега не бързам. Както казват, „Бързата кучка – слепи ги ражда“. Може пък и да остана, знам ли? Ако ме впишат в червената книга и ми отпуснат помощи.

Ще видим. Развитието предстои!

Николай Николов