ЗАВРЪЩАНЕ В ИТАКА – поезия на Иглика Пеева

Хей, момче,
пак те мернах зад ъгъла
на съня ми. Пресичаше бързо.
Сви край сухия храст и той светна.
А сърцето ми в миг се отвърза
и решително хукна след тебе
да достигне вихрушката цветна –
че измряха пиратите длъгнести,
заболели от делнична треска…

Аз почти вече чувах концерта
за камбанки и нощни видения.
Ала утрото се изкашля
и със грохот се втурна през мене.

Стиснах силно очи, плач и зъби –
още малко от тебе да вдишам.
Позвъних ти без номер. Не вдигна.
И все пак есемес ти написах:

Хич не ми се мотай – ще те чакам
(само смей да не дойдеш в небето)!
Ще пристигна, разлистила мрака
и с отворен капан за сърцето ти.

*

В прибоя на улицата,
сред угрижени хора,
ти може би проектираш отново
момичето с мойта стремглава походка,
което почти е дресирано кротко,
почти е с усмивка на Мона Лиза,
почти на петачета сълзи пролива,
изпълвайки твоята шапка на просяк…
Но то тъй заразително подскача босо,
че минувачите, неузнаваеми,
политат след него със смях над площадите,
въртят се подобно перца на глухарчета…

А аз ги подреждам в прозрачна мозайка,
която прозирно, но убедително
изписва едно тъй въздушно
обичам те!
Но ти не го виждаш…

Не ме слагай във граници!
Успееш ли,
мигом ще схванеш посланието!

*

Ние не сме точно влюбени.
Просто вятърът прави странни лупинги
и кара вейките ни да се целуват.
Просто славеят звънко сънува
гнездото, което сплита за двама ни.
Ний сме слънчеви зайчета от взривени мечтания,
електроженни искри при докосване,
бели перца, бодящи с въпросите си.
Ние сме едва заченати стихове,
еднаква парола, отключваща мислите…
Ние с тебе сме два задъхани влака,
притаени се сред мравуняка
на една гара…
Ние сме струните на китара,
която съдбата настройва усмихната.
Ние с теб сме единно, ритмично дишане,
раждащо своето супер ново море…

Ние с теб не сме точно влюбени …
Сигурно…
Или пък може би сме.

*

Бог е изморен
и не чува, милият.
Колко пъти му шепнах.
Мълчи.
Явно от кризи свят му се вие –
пусна пердета и на двете очи.
Така, че
се редуцирах до прости желания:
някой, с който да дишаме една тишина,
с който да правим слънчеви зайчета,
прегърнати над ръба на света.
Само толкова…
И тогава Вселената
ще спре малоумно да галопира,
ще смъкне грима карнавален,
а ние
ще помогнем на Бог
да я преинсталира.

*

Тази нощ
стъпваш
зад стената
на другото измерение
тихо.
Няма да ме изплашиш.
Идвай!
Нали помниш колко неистово
до хоризонтите плувахме,
нали помниш
колко възторжено
сънищата си досънувахме,
колко самоотвержено и юначно
с тъпото ножче се побратимявахме …
Боже, знаеш ли –
днес
само предателството
ме поразява!
А ти
и от Там
продължаваш да ме разграждаш
на милиони сърдечни конфети,
на свистящи осколки безумни войни,
в канонада убийствена светещи!
Не ми се усмихвай!
И не пристъпвай от крак на крак.
Да не мислиш, че не те чувам?
Трябва някак да продължа все пак…
Но ще си дойда.
Дочуване!

*

Мъжете в сериите на живота ни…
Свенливата им безсловесна обич,
прегръдките им, толкова различни
и рицарската твърдост,
със която от рухващи лавини ни предпазват…
Как Залезът различно ги ограбва,
от сериите на живота ни, откраднал
завинаги най-топлите усмивки,
най-истинската влага във очите…
О, аз до днес опазвам във хербария
цветчетата от дядо ми и всички
истории, с които ме беляза;
все още татко стопля във дланта си
врабчето на ръката ми тревожна;
все още се целувам под стрехата
на любовта ми, вече невъзможна…

Мъжете ни в Архангелското войнство…
Невидимо, ала достойно крачат
към мястото, където ще се срещнем,
когато липсата им тук изплачем.

Иглика Пеева