ЛЮБОВТА – импресии на Павлина Петкова
ВСЕЛЕНСКА ИСТИНА
Есенно е в душите ни.
И сълзи едри дири след себе си оставят. А къде останаха мечтите – птиците волни бързо отлетяха. Как да разберем кой е приятел и кой враг?
Вселенската истина за добро как да узнаем? Нима дефинициите за добро и приятели не е някаква самоизмама, която утре ще е острие на кама и ще ни прободе в сърцата? Как да разберем кое ще ни направи истински щастливи? Дали малките победи или голямата измама ще тежат като воденичен камък на душите.
Обичаме ли истински, ще разгадаем смисъла космичен.
С ПЛАМЪКА НА ЛЮБОВТА
Конят се носи в галоп с развята грива. Препуска сред въздух свеж към изгрева и полета на волни птици. Хоризонтът остава далечен прилегнал на хълма зелен.
Пролетният вятър цветен килим пред погледа му разстила. Влюбени зайци из драките се крият. Кошути грациозно наострили слух леко пристъпват по зелена морава, сякаш жрици са на любовта.
Конят разпенен, на стремето ездачът лети към любов споделена, която кръвта му възпламенява.
Любовта е пламък жив в сърцето, когато е разпален от двама. Животът тогава се превръща в сбъдната мечта.
ОТИДЕ СИ ЛЮБОВТА
Голямата любов бързо отлетя. Неусетно пътищата ни се разминаха и поехме в различни посоки. Как се отдалечихме и любовта в пепел се превърна. А огън бе за двама ни. Зората срещахме с надежди нови. Огнени залези кръвта разпалваха в сърцата ни.
Отминаха щастливите години. Кой толкова ни завидя? Дали отново някога ще се разбудят задрямалите страсти?
Студена е постелята без теб, жадувана любов. Объркан е светът. Какъв живот съдбата ни е отредила? Към бъдещето търся брод, по който да премина.
В нощта оставам дълго будна, обляна в лунни сребърни лъчи сред тайнствата на мрака. А, новата любов? Навярно чака ме на близо.
Предчувствие, че скоро ще се случи.
ТИШИНА
… Потънали в тишината на сънищата безмълвно времето минава. Живеем в тишината на надеждата, на очакването на онзи миг, когато викът на гузната ни съвест ще отекне и накъса тишината на света. Вик на човек, осъзнал безценността на живота. Онази очаквана глътка въздух, която всеки от нас поема със своето раждане.
Тишината на заглъхналите часовници, на мълчаливото време, което не е спряло – тече и изтича. Под лупата на ежедневието ни кара да бързаме, да се вълнуваме, да го търсим…
Един живот, с толкова много кръстопътища…
ПО СПИРАЛАТА НА ВРЕМЕТО
С тихи стъпки крача по горската пътека, далече от утъпкания и пренаселен с тълпи от хора път.
Влизам все по-навътре в горската дъбрава и слушам мислите си – послания на най-съкровените ми желания.
Полагам гръб на вековно дърво, а нозете ми сякаш се сливат със земята и по корените се спускам все по-надолу и по-надолу. А ръцете ми устремени в полет на-горе, към висините на собствените ми чувства, достигат небето и се разтварят.
Етерна между минало и бъдеще чувам гласа на сърцето си и той ме връща отново на земята – земен дар на сродни души.
В две любящи очи намирам същността си.
Павлина Петкова
