ЛУДОТО МИ ЕСЕННО ЦЪФТЕНЕ – стихотворения на Иванка Павлова
СТРАХ ОТ ИТАКА
Боса ходя по жарава.
Ах, каквото ще да става.
Век заклинах боговете:
“С огън жив ме опалете!”.
Аз пътувам към Итака,
но какво ли там ме чака?
Длани мои, празни длани,
сълзи мои премълчани,
спрете ме. Ако прекрача,
ще засветя – факла в здрача,
ще избухна като сприя,
в звезден прах ще се извия
и нагорещена, бяла,
многоцветно засияла,
тъмнината ще оттласна
и тогава ще угасна.
Боса ходя по жарава.
Ах, каквото ще да става.
Думите ми са пияни.
Страх ме е от нови рани.
Погледи – ками опасни,
после студ в очи безстрастни.
Ще размятат зли езици
над душата ми камшици.
Боса ходя по жарава.
Ах, каквото ще да става…
ЕЛА СЕГА
Вълната ме заля и дъх не ми остана.
От алени звезди кръвта ми е пияна.
Бъди сега при мен. Не утре. Ще е късно.
Душата ми е цвят. Ела да го откъснеш.
Оркестърът-прибой звучи, не отзвучава.
От пяна се родих, превърнах се на лава.
Ела, преди в скала печална да застина.
Египетско писмо – един ли ме отмина.
Езика ми прастар и само мой познаваш.
По лекия вървеж разбирам: приближаваш.
Улавям в своя сън невидими сигнали
от други светове, завинаги заспали
в подмолите ми – там, където с удар всече
един мъж свой печат жесток и се отрече
душата ми от взрив, от срещи с висината
и не потърси лек, а прокълна крилата.
Вълната ме заля и дъх не ми остана.
Ела – преди скала безчувствена да стана…
НО…
Когато обичам, обичам изцяло,
дори ако ти си с прегърбено тяло.
Косата ти нека е севернобяла,
в очите ти зимна печал да е спряла,
прорязала с котва дълбоко сърцето.
Аз пак ще те следвам нататък, където
мечтата е спуснала своите люлки
и жалби изплакват незрими цигулки.
Ще бъдат ръцете ми ладии бели
за твоите грижи, съня ти отнели.
Аз всякога всякакъв бих те приела:
била ли съм плаха, за теб ще съм смела,
била ли съм въглен, огнище ще стана,
а в роза ще пламна, била ли съм рана.
Но аз се страхувам от мисли нечути,
от знойните стъпки на млади кошути,
от здрача седефен на болки предишни,
от ласки без огън, от думи излишни.
Боя се… В душата ми всяко начало
е в нещо отминало вече умряло.
АЗ – АД И РАЙ
Запали ме. И жертвено ще светя –
жар-птица с луди пламъци-крила,
сълза червена в слънчева зеница.
Звънят копитата на ветровете
по хълбока на залезни билà
и ме пронизва плач на улулица.
Събирам те: от детската пътека
като нанизана в тревата връв,
от сянката на спомен ароматен,
от болка на кора, от стъпка лека,
от светла скръб, от ягодова кръв,
от синя нощ, от рог на месец златен.
И всичко с пълни шепи ще ти върна:
самия теб отново ще ти дам.
Светкавица, до корен озарила
душата ти, аз в тебе ще покълна –
и ад, и рай – за да те пресъздам,
теб – далия ми чудодейна сила.
НА ДНЕВНА СВЕТЛИНА
Разпръснаха се нощните видения
като глухарчета нетрайни
и упоението сàмо
витае – тънък облак – над кръвта ми.
Залитам – безтегловна и несигурна –
пред отливите на гласа ти.
Прозираш мъдро страховете ми,
изпращаш ми спокойните си салове,
но аз – ранена – ги отпъждам.
Люлее се уплашеното ми сърце
на сламчицата на нехайния ми смях:
сега, на дневна светлина,
вися на златната си нишка,
между очите ни изплела мост.
Дори да се откъсна, ще се уловя
за слънчевия лъч, останал ми от тебе.
МЕЧТА С УХАНИЕ НА ЦВЕТЕ
Намерих ли те? Или те измислих?
И кой си ти? Като кристална чаша
с душата си те пълня, без да зная
ще звъннеш ли от моето докосване.
Усещам твоето присъствие
по сепването на сърцето,
по нежното потръпване на устните.
Къде си в тоя час? С кого?
Като въздишка нереален,
ти най-дълбоките ми пластове
разместваш и оттам избликват
неподозирани и щедри извори.
Не искам нищо да се промени:
звукът на думите ти ще пропъди
врабчето на плашливото ми чувство
от клончето изящно на мечтата.
Не искам нищо да се промени.
Из цикъла “Лудото ми есенно цъфтене”
Иванка Павлова
