УСЕЩАНЕ ЗА ПОМЪДРЯЛОСТ – есе на Венелин Терзиев

Няма да се откажа да вървя по пътя, който предстои

Омърлушено се пробужда утрото днес, свойски е притиснато от напористата сгъстена мъгливост и съвсем непозволено ни е оставило безпричинно самотни в тези часове. Безшумността на мобилните телефони ги е накарало да са притихнали някъде в своята нежелана захвърленост. Болезнената чувствителност от постоянните недоспивания си е придремнала в някаква безчувственост. Светлините на нощния град започват да се поглъщат от просветляването и потоците от наредени на огромните булеварди автомобили се заличават. Ниската облачност притиска присъстващата вече слънчева светлина и я кара да се държи като напориста есенна мъгла. Синята топлина на морската пасторалност се е накъсала от бързо придвижващите се бели облачета, които се мотаят безпричинно около големите стъклени прозорци.

Денят, необезпокоявано ленив, започва да се изкачва по своето делнично разпределение на нещата.

Облечените ми мисли се опитват да си създадат свой собствен хаос и да се опълчат на строгата построеност, която обичайно ги съпътства.

Опитите за безгрижност са напълно стъписани от постоянните електронни съобщения и други послания, които напомнят за някакво разделение във времето, което отразява нещо или нещата. Разсъблечените разсъждения върху отминали събития и хора все по натрапчиво започват да присъстват в приглушената самонадеяност на деня. Пропускат да се съобразят с желанието ми за спокойно присъствие в този ден и отварят рани, които едва ли ще заздравеят, търсят неслучили се срещи или пък намират съвсем неподходящо време за натрапчиво напомняне на човешка неприветливост и нескопосаност в държанието. Споделеното объркване става все по-безнадеждно, като смесването на времето и пространство е толкова безразборно, че дори създава временна уплаха с присъствието си.

Блуждаещият ми поглед се стоварва върху настъпилата безмълвна шумотевица пред огромните сгради на този град. Денят е разпределил своите задължения и ги кара по свой ред да се създават.
Всичко с някаква неистова устойчивост ми напомня, че преминава и отива безвъзвратно напред. Трудно установима реалност, която все по-нетърпеливо преследваме и тъй ласкателно се опитваме да се доближим до нея.

С усилие, със постоянство
и тоя век си очерта
наред с държави във пространство
държави и във възрастта.
Уж бяхме млади
и със време
безкрайно всеки бе богат,
и вече идва друго племе,
което си създава свят.
И там, не толкоз романтични,
по-дипломирани от нас,
по-точни,
по-математични
застават юноши на власт.
А ти – какво?

Ти – екзалтиран,
от граждански права лишен,
от ревност истинска раздиран,
ти отминаваш угнетен.

Из „Възраст“, Владимир Башев

С известни усилия се опитвам да се отърся от съпровождащите ме мисли и да си съчиня доволно празнични или такива, които да задоволят моето безгрижие. Моята приповдигната угодност отново се проваля и невъзможността за контрол се строполясва с всичките си незадоволителни усилия в това ми дребно начинание. Огорчението от този ми пореден провал е по-силно дори от моята лична себеотдаденост за търсене на изход от всяка възникнала очаквана или неочаквана несправедливост. Блъскането в тази неуредица от мисли се проточва нежелано продължително, но вероятно и то си има своя смисъл.

Сметките ще дойдат в някой ден, който не очакваме и няма да имаме и време да ги подредим в осъзната си напрегнатост на предстоящата раздяла. Днешните опити за подреденост са осуетени от своята неподреденост, дори и при ограничената липса на прибързаност. Невъзможността да усетим безкрая в тази ни нереална възможност да отпращаме нашите мисли в различни бездни ни е ограничила в тази ни възможност да бъдем възможно най-истински в стремежа си да бъдем полезно добри към всички, с които срещаме деня и нощта.

Прощавай, палавница!
Странница!
Рай от започнати неща!
Нелепо е, че пада граница,
отнемаща ни младостта.

Измислица са всички клетви,
че има връщане назад –
след толкоз жертви,
толкоз жертви,
не може все да бъдеш млад.

Из „Възраст“, Владимир Башев

Мъчителното ми усещане, че ще пропилея деня в незначителността на моите мисли започва леко притеснително да ми въздейства върху неговото осъществяване. Започвайки с битността на прозаичните проявления, нещата успокоително заемат своите места и не си позволяват да ме провокират отново. Проявената известна възторженост в краткия остатък ще понапудри леко брадясалите ми външност и ще създаде усещането на помъдрялост, колкото и оскъдна да се усеща тя в моята същност.

Навлизаш в сдържана държава.
Приемаш устава ѝ строг.
За подвиг време не остава,
за подвига остава срок!

И само с формула,
със позив,
с находка,
с удар против рак,
и само гипсов или бронзов
би могъл да се върнеш пак
във безпощадните държавици,
раздирани от смехове,
от спорове и от наздравици,
от грехове и стихове.

Из „Възраст“, Владимир Башев

Събраните страсти и неволи ще погаля, за да усмиря тяхната буйност.

Търпението ще запазя, за да съхраня своята липса на отчаяност.

Отмъщението от причинените злини отдавна е похабена кауза и оставена в непотребното си присъствие.

Опрощението ще е дълго и продължително, защото то преминава и през онова пречистване, което не идва лесно.

Спокойно, врагове и приятели мои. Няма да се откажа да вървя по пътя, който предстои. За равносметка и мемоарни спомени е твърде рано, а и биографът е твърде зает с други начинания, за да ги запише правдиво.

Липсва ни обич в този смисъл на доброто ни живеене. Липсва ни и добър смисъл в това да правим нещата истински, за да не пропилеем смисъла на това нещо, което често наричаме наш живот.

14 февруари 2024 г., гр. Баку, Република Азербайджан

проф. д.н. Венелин Терзиев