ЛУНА В ОГЛЕДАЛОТО – поезия на Габриела Цанева

СТЕНАТА НА МРАКА

Пипам стената на мрака.
Пикът на недоволството
резонира върху чувствителната ми кожа.

Грапава невъзможност да продължиш
дращи антените на настръхналите косъмчета,
раздира епидермиса.

Пипам с очи гъстотата на мрака –
пръстите ми увисват,
отсечени късове безделие.

Пикът на недоволството
расте, пробива дермата,
впива се в мазната каша на хиподермата
и някак самонадеяно прави примка
около един капиляр.

Окуляр на надеждата –
да надникна отвъд стената
на стаената си себичност –
ах, каква личност!
Кипящ гейзер от гняв –
недоволството пулсира.

Като ездач с ласо
хваща ритъма на сърцето,
умира…
Полека!
Не на недоволството!
То не е лека
на проблема!
Пипам върховете на мрака…
В ямата на вътрешността си
търся същностните си опори.
Снопчета развързани неврони
тържествуват.
Пеят химни на триумфа си
над пиковете на недоволството.

Пламват червени силуети –
кървави органи-спагети…

Пулсират стените
на неудовлетворения ум.
Настръхналите пикове на гама вълните
препускат.

Стените на мрака се пукат,
пропадат –
някъде долу
някъде далеч…

*
Ври течното ядро на Земята
някъде долу,
някъде далеч
мантията се гърчи,
очертанията на континенталните плочи
се сменят…
някъде –
твърде високо,
твърде далеч…
Някъде –
земната кора се пука.

ИЗМЕРЕНИЯТА НА ТИШИНАТА

Тишината след бурята –
притихналите птици
под стрехи и облаци.

Тишината сред хората –
скритите същности
под мълчание и компромиси.

Колко степени на свобода
има тъгата?

Тишината на мислите –
само тя е позната
на поетите
и на лудите…

СТРУНИТЕ НА ВЯТЪРА

Сънят –
порталът към спасението
от лепкавите пръсти на дъгата,

която е полепнала по кожата,
пълзи като змия към гърлото,
и влиза в него
стиска и души –
смок.

Как смогва
да не запуши дробовете,
а само да завързва
алвеолите,
и само да свисти –
като отвързан вопъл.

Днес тихо свиря в тишината си
на струните на вятъра.

ПОТОКЪТ НА ДЕНЯ

Потокът ме залива…
Помията на деня
се излива върху всичките ми сетива –
фуния на потопа
от фалшиви внушения;
прекършени намерения
за чистота.
Помията на съня
помита живота –
попитах ли кой съм?
Кой бях?
Спях…
Слях се
с потока дезинформация.
Стига!
Стиха
пак умира.

Стихнало е.
Потокът отмива наносите от мъртви съмне-ния.
Вятърът суши влагата по стъклата…

Ще погледнем ли отвъд?
Отвъд очевидността
на баналното съществуване,
отвъд нищетата
на собственото си несъществуване,
отвъд мъглата
на хибридните тактики.
Така очевидни са, банални и нищи…
Ще прогледнем ли?

*

Нощна синева –
потекла като дъжд,
като река,
следа от нещо неизмеримо,
неуловимо,
изплъзващо се –
змия…

Изхлузва кожата си,
оставя я – следа
от съществуване…
Събличам кожата си,
няма я…
Нищо след мен.

Няма съм –
камбана без език,
среднощна пяна
върху замръзнали треви.

Потокът ме залива –
преливам,
без дъх –

да изкрещя –
за помощ,
за предупреждение.

Забвение.

ПОТОКЪТ НА МИСЪЛТА

Развързвам мислите –
като хванати с юзди
се дърпат сетивата

След тях да тръгна
да разраня краката
да пълзя – гръд до гръд
със земята,
топлината на камъка
да влиза в мен –
струйка жизненост
в изсъхналата плът.

Дъхът изстива –
капчици мъгла
в мъглата се разнасят,
унасям се.
Как свири вятърът
как тихо стърже върху
одеялото на хълма –
настръхналите
върхове на борове
дерат охлузванията
на облаците.

Полярното сияние
танцува върху магнитосферата –
слънчев лъч
върху сапунен мехур.
Как падат
жълтите очи
на наранените дървета…
Днес няма нищо –
само разпадащи се невронни връзки
припукват с ритъма на пулс.

Днес няма нищо –
нито дума, нито усет
за нещо, което заслужава да се случи.

Как искам за прочистя калните стени…
Къде си?
Остана ли следа?

Кометата* простира все по-далеч
шлейфа си от газове и от мъгла…

КОМЕТАТА*

*
капки роса
върху козината на куче –
а денят е пълен
с политически хаос,
муцуната души

*
главата на кометата
все по-близо до
гърбицата на Витоша –
политическото
замитане в ход

*
опашката на кометата
все по-далеч от орбитата на Земята
все повече политици
изпадат от орбитата
на поносимостта ми

 
*
капки скреж
върху брадата на скитника
градът е пълен
с боклук,
който сменя собственика си

*
изгубих те във високата
облачност на хоризонта, комето!
небето е пълно с истински звезди,
а аз за теб тъгувам –
няма да има човечество за следваща среща

*
капки влага
върху стъклото на балкона –
искам да изхвърля
туптящата буца в мен
някъде долу

* [1] Кометата C/2023 A3 (Tsuchinshan-ATLAS) идва от облака на Оорт и през октомври 2024 г. преминава на около 70000 км от Земята; става видима с просто око или бинокъл; следващото й приближаване до Слънцето ще бъде след 80000 години.

Габриела Цанева

из “Луна в огледалото”, Габриела Цанвеа, изд. gabriell-e-lit, София, 2025