КЪРВАВИТЕ ЛАЛЕТА НА ВОЙНАТА – есе на Иванка Павлова

За всекиго войната има свое лице – винаги зловещо, но различно.

За мен то е свързано с кошмарните сънища в ранните ми детски години. Сънувах воя на сирените и бягащото ми семейство към някакво скривалище в Самоков. Аз нямах реален спомен за преживяното, но подсъзнанието ми отказваше да го забрави. Всъщност не цялото ми семейство, а само майка, брат ми и аз. Татко е бил на фронта – някъде в Сърбия или в Унгария.

Неговите разкази за свистящите кур-шуми, за разкъсаните тела на убитите, за безмълвната му молитва Бог да му даде крила, за да се види с нас за последно, допълваха картината. Но аз се прехласвах, когато говореше за красотата на Унгария. За човечността на унгарците, уважавали православните празници на българските войници. За разплакания поглед на една неволно ранена сърна.

Моят по чудо оцелял баща, извървял кървавите пътеки на войната, отдавна се пресели в отвъдното. Пазим като скъпа реликва костюма му със закачените на него ордени и медали, с който всяка година на Гергьовден отиваше на парада.

Познавам войната и от разказите на любимия си български писател Йордан Йовков. От филмите. От историята. И уж се беше отдалечила от нас – цивилизованите хора на ХХI век, но уви!

Тя присъства и в моите стихотворения. Вместо възхвала на невероятния божи свят в тях се настани темата за разрухата на къщи и съдби:

ДА СИ ЧОВЕК…

Да си човек – каква съдба завидна:
творец, със слово, с разум надарен,
но и слепец, осъден да не види
с какво богатство е благословен.
Душата му – заврял казан със страсти.
След стъпките му – кървави следи.
Дори и в щастието си нещастен.
Закотвен между утре и преди.
Какъв изкусен майстор на играчки,
с които цял свят може да взриви!
От пропастта дели го само крачка,
но той към нея слепешком върви.

Понякога, когато се храня, когато гледам телевизия, когато се засмея, усещам горчивина и изпитвам своеобразно чувство за вина, че някъде гладуват, бягат от куршумите, погребват убитите си близки. В стиховете ми вече не звучи музика. Те са добили маршова стъпка, но не празнична, а сурова и мрачна:

МОЯТА ПЛАНЕТА

Каква ти любовна поезия –
за нежност и страст да въздишаш?!
Плътта ѝ – обхваната с лезии.
Без дробове вече, как диша?
Осъдена, болна планета!
Днес тя от хирург се нуждае,
от обич и гневни поети.
Почти неизбежен е краят.
Навсякъде злото вилнее
и бълва човекът омраза.
Бди, Боже прощаващ, над нея.
Едничък ти би я опазил
от нейните рожби, които
ѝ готвят жестока отплата,
но в своята злост упорита
и себе си в ада ще пратят.

Тъжни размисли, които попарват ра-достта. Може би от годините? А те не са малко – 83… Не, не затова. Умея да се радвам на детския смях. На влюбените. На знаещите. На мъдрите. На талантливите. На скромното кокиче. На царствената орхидея. На росата. На снежинките. Колко по-води за възхита! И отново се изпълвам с болка и гняв:

ЧОВЕКЪТ

С ръце и с ум е сътворил
неща, които се родеят
с най-висшето на този свят.
Дарен със слово, любопитен,
мъдрец, мечтател и скептик,
домогва се до дълбините
на океани и на клетки.
Следи остави на Луната.
Към Марс се готви да лети.
Но се бои. Страхът обсебва
духа му. В луда надпревара
с човеците по цялата земя,
открива средства за взривяване.
Би предизвикал даже урагани.
Вулканите би впрегнал да му служат.
И овладял поредна мрачна тайна
на видимото и невидимото, той
подготвя с волско твърдоглавие
и чуждата, и собствената смърт.
Не зная как да съвместя
в едно възхита и презрение.

Прекрасно го е казал големият руски поет Евтушенко: „Цветята са по-добри от куршумите“. Стига да има кой да го чуе. Дано някога светът поумнее…

Иванка Павлова