МАГИЧЕН БРЯГ – поезия на Стоян Михайлов
КОГАТО СИ ОТИВАШ
Когато си отиваш е студено
и гузен си и нямаш верен път.
Върти те друга длан като вретено,
без думи ти се мислите четат.
Когато си отиваш не забравяй,
че в куфара заключваш и вина…
Любимия човек, сирак направи,
отне му ти живеца-топлина!
Когато си отиваш тъй е тихо,
от теб тогава бяга съвестта…
Забравяш как децата се родиха,
как двамата делихме радостта!
Когато си отиваш, разговарям
с молитва към Създателя велик –
защо сърцето трябва да отварям,
вместо любов да му забиват щик?
Когато си отиваш, ти вратата
след себе не притваряй, не ключи!
С надежда ще те чака самотата –
страдални ще те чакат две очи!
Животът ни е низ от изненади,
ти може би докрай ще си щастлив!
Но две деца и шест години млади,
ще носиш на глава – венец трънлив!
МОЛИТВА
Поредно пред портрета коленича –
пленително ме гледат две очи…
И слънчев лъч в ръцете ми наднича
и времето потайничко мълчи!
Потапям и се в чистите зеници,
по-бистри от планински езера!
В тях мислите ми бяха мъченици,
а тя в сърцето ги с любов събра!
Часовникът зад мен ритмично трака,
в неверието мнимо ме вини…
С молитвата поредна тихо чакам
съдбата да ме хвърли в бъднини.
За любовта докрай да съм готов аз –
с избраницата къшей да деля…
Недай си Боже – пил бих и отрова,
последен с нея миг да споделя!
МАГИЧЕН БРЯГ
Немея, тръпна и мълча –
пред мен е тя, топола вита…
В гърди ми любовта запя,
кое небе достигна, пита?
Благоговея, в тез очи
с гайтани вежди влюбен лудо…
В прегръдка двамата мълчим –
край нас светът е цяло чудо!
Сега Орфей съм и Пегас.
Не спя, а сякаш се пробуждам…
Тъй влюбен до ушите аз –
дори смъртта не ми е чужда!
Да пея искам, да творя –
в мечтите си всецял да литна!
Аз не живея, аз горя,
мотор в система сателитна!
Съдба изстрадах, студове …
Воювах, гневно протестирах…
Обходих китни брегове,
но бряг магичен акостирах!
С ВЯРА И ДУХОВНОСТ
В света ни многолик, неръкотворен
човекът е сред мъки оцелял…
Той раждал се, умирал, пускал корен,
пандемии посрещал – оцелял!
Далечен прадядо стихии срещал,
в гори се бил със диви зверове…
И лава го заливала гореща,
но стигал до заветни брегове!
В суровата пътека той намерил
другар и правда, дух и светлина!
А стъпил на Божествените двери
навред раздал любов и топлина!
Днес пак човекът среща ветровете,
той пак се ражда, радва и скърби…
Но с вярата в гърдите, разберете
и към смъртта, по-леко се върви!
Със вярата – надеждата пристига,
увереност в човешкия прогрес…
С доброто – бариери се повдигат
и нека то маякът ни е днес!
Стоян Михайлов
