По повод 80-годишнината на Марин Георгиев представяме подбор от негови стихотворения, избрани лично от автора за списанието. Поезията му съчетава нравствена категоричност, родова памет, библейски мотиви и дълбока чувствителност към природата и човешката крехкост. От „Родословие“ и „Блудният син“ до цикъла от Ярема, стиховете му разкриват вътрешната му етика, силата на паметта и онзи тих, но непреклонен глас, който го отличава в съвременната българска литература.

МАРИН ГЕОРГИЕВ – ТВОРЧЕСТВО – поезия

09.04.1946

ПОЕЗИЯ

БЛУДНИЯТ СИН – поезия на Марин Георгиев

РОДОСЛОВИЕ

Ако имаше баща ми грехове,
ако аз самият имах,
както някои бащи и синове
(не си струва да ги назова по име) –
щях от всекиго да се страхувам,
щях от страх на всеки да робувам.
Ала нямам. Нямаме и двама.
Нито бивши. Нито настоящи.
Затова и никой няма
никога за мен да каже:
– Подкрепи го! Наш е.

Сам самичък, чак до пръсване, се боря.
Трябва всичко сам да си постигна.
И какъв ти камък нанагоре –
планината трябва да повдигна.
А от упор щом погледна ги в очите,
тия, дето все са гузни нещо,
погледа ми те избягват упорито,
пазят се да ги не срещна.

И ги чувствам как до дъно ме намразват,
как на мира няма те да ме оставят,
не че истината съм им казал –
просто за това, че като тях не правя.
Как да правя? – отдалеко тази сила идва,
идва още от дедите ми,
за това и толкова е свидна –
пазя я като очите си.
И за ден прескоча ли до село,
пред гробовете им щом застана –
право в съвестта ми гледат.
Как предател да им стана?

1986, София

БЛУДНИЯТ СИН

Завърна се най-после. Коленичи.
Ръката бащина целуна.
Какъв ти ничий – бил е като всички.
И няма как – ще стигне до бастуна.

Най-угоеното теле закла бащата.
Трапеза под смокинята разстели.
Некапнал плод на всеки от устата:
– Косите му от бащините по са бели!

Самозаключен звяр – в капана се озърта.
Учтив пред любопитството роднинско,
трохите мачка, с нокът масата чегърта,
греха чете в невинното моминство.

Купува, без да е търговец, и продава,
брашното мери с върше и без върше.
И кътните им зъби чак познава:
човек едно говори – друго върши…

Рече ли само малко да им каже
от многото, което е научил,
те с камъни ще го размажат,
или ще го пропъдят като куче.

И като куче с котка с тях играе.
Звънтят препълнените с вино чаши.
Най-хубаво е тук твърди, но знае,
че най си е добре обратно да запраши.

Опита ли – преситен е от ласката.
Започне ли – и пирът вече е на заник.

На сутринта така заметен беше пясъкът,
че прах дори от стъпките му не остана.

Будапеща, 20.03.1993 – София – 24.03.1993

СВОБОДА

С най-скъпите простих се зарад теб,
а пък лицето ти не зная.
Не си ли непрестанна загуба,
която с жертвите расте…

1971, Велико Търново

СИНИГЕР НА ВЪРХА

Кацнала е пъстропола птичка
на тополата на гол вършец,
кацнала е и от ранно утро
пее, кърши сребърен гласец…
Кирил Христов

Там, почти в подножието божие,
клонките мени, задържа се едва.
О, как сладко е и как тревожно е!
Нито в песен се изказва, ни в слова…

А отвред пространството те дебне –
хем ликуваш, хем озърташ се и бдиш…
Ненадейно идва винаги съперника!

Горе има място само за един!

Но крепиш се… Докога и сам не знаеш.
И от страх – отдавна не изпитваш страх!
С вятъра на смърт и на живот играеш…

Но не искам да си спомням…
Вече бях!

09,10,13,17.06.2010, Ярема

*

Потропваш с бастуна – дете послушно,
вкопчено в мене.
Насам-натам се залюшкваме
и без земетресение.

Бог невидим горе витае.
Дори да нехаем за него
ни за плана му таен,
ни святи ли, грешни сме…

Последни години живеем,
на всичко сити-пресити.
Нямат нужда и от броене –
спестени последни стотинки:

гърлото да заситим,
да останат за погребение.

Крепѝм се – ни болни, ни здрави.

Бог невидим витае над нас…

Своя избор когато направи
паднеш ли – падам и аз.

26 – 27.06.2024

*

Върховете –
натрупана тишина.
Дърветата – сенки увехнали.
Над всичко – луна.
Звездите излизат на паша.
Не пошавват ни треви, ни листа.
Цялото време е наше.
Скоро – и вечността.

19.06.2014, София

ТРИ

Три – сиви…
Ал. Блок

Три – сиви! – леко третото жълтее.
Под навеса порухнал ги окоти.
На тайно, дето слънцето не грее.
Все там ли ражда се животът?

Потънали на мрака в слепотата,
подобно червеи, те гърчеха се слепи.
Единствено на майка им кърмата,
да стигнат светлината ги подкрепяше.

И тя нахлу, докрай изпълни погледа,
не могат да я поберат очите!
Добиват миризмите цвят и форма
и няма нищо скрито и покрито.

Но и страхът роди се с красотата
на Божия разцъфнал свят наоколо.
Едва-едва нагазват тишината.
И всяка стъпчица е болка.

13.07.2012, петък, Ярема

ПЪРВЕСКИНЯ

На Маргарит Жеков

На свечеряване, връз топлата земя ги кърми.
А те, от сладост са така залепнали,
че да разцепват небесата гърмове,
за всичко глухи са и слепи.

Довчера слепи, ето ги – щапуркат.
Ушите щръкнали – от всичко удивени!
Едното – жълто, сиво-черни – другите…
– Баща – незнаен. Знаят само майката рождена.

Тя, просната щастливо-морна! –
и любовта ѝ с млякото изтича –
безмълвно е очи притворила –
най-силно безсловесно се обича!

Не смее топлината да отстъпи.
Не смее да пристъпи хладината.
От страх да не запее, дроздът пъхва
главицата си под перата.

05.07.2012-13.02.2017, Ярема, София

СУТРИН РАНО

Разшумват листата
зелени, зелени;
ручи светлината,
кипи и се пени –

ту в бяло, ту в жълто,
ту в синьо, в златисто
денят преизпълва,
с каквото си иска…

Растат небесата,
росата избива
и чуй: тишината
е тъй приказлива.

И в цялото радостно
жужене, цвъртене
отнякъде жалостно
все нещо простене.

Все някой се лута.
През паузи къси,
писука, мяука
и майка си търси…

27.08.2012, Ярема

МАЙКА

От предиобедния лов се връща…
Върви едва и се поклаща натежала.
А те прескачат се и преобръщат,
под лешника се свират щом прижари.

Глава навела, спира посред боба цъфнал:
измяква тъничко, с писукане на квачка,
и сякаш че стояли са цял ден на тръне –
към нея презглава светкавично изскачат.

И тя, и те – накуп – в превара мъркат…
Досущ човешко им е щастието!
И на листата сенките по тях помръдват,
редуват се със слънчевия блясък.

Така нашарени, глави надигат жадно!
Изцяло права – сяда и с глава нагоре,
готова да засити всички гладни.
Те впиват се в зърното животворно.

Извън света, като заспали са, замират…
Опашчиците даже не пошавват.
Тя, сладостно-замижала, внезапно взира се,
тревичката най-слаба да потрепне даже…

17.07.2012, Ярема

УНЕС

Бог въздъхне – вятър лъхне…
П. К. Яворов

Какво да искам – цъфна бобът,
зазря и първия домат;
три котенца окоти котката,
а розата разкрехна цвят.

Какво да искам – ей го – борът,
като преди си е зелен.
Мирише на косено дворът.
А славеят е осенен.

И облаче се изтърколи…
Наваля, къдри се, кълби;
че лятото ще свърши скоро
предизвистява може би.

Разсънно шушне тишината.
На вятъра сами, в поклон,
дърветата, дори цветята,
глави привеждат, лист, и клон.

И няма дъно небесводът –
въздига се – като с крила!
Полюшва ме едва природата,
тъй както мама ме люля…

*

Прозрачен, вятърът невидим е…
Щом иска, ще ме отнесе.
Невъзвратимо и завинаги…
Но все ми е едно… И все
едно къде ли…

(Все ли…)

11.07.2012, Ярема

ЕПИТАФИЯ

Тоз, който ме доведе ме отведе.
Пристигнах, но и спомен нямам даже
Какво видях – не мога да разкажа.
Но пръв не съм, нито последен…

04.11.2013; 04.04.2026, София

Марин Георгиев