НА ЕДИН ХВЪРЛЕЙ – хайбун на Иванка Попова-Велева

език мой,
богат и красив –
ти си магия

Някой ми беше подхвърлил да взема да изхвърля от главата си графоманските мисли и аз без малко да захвърля „перото” с незасъхналото още по него мастило. Но след като попрехвърлих в ума си всичките „за” и „против”, взех, че отхвърлих подобно недоброжелателно подмятане и поех хвърлената ръкавица, сиреч предизвикателството. Не искам да се изхвърлям, но щом нещо ми доставя удоволствие, защо трябва да се отказвам от него? Нали така?! Не мисля да надхвърлям боя си, но пък откъде да зная със сигурност, казах си аз, че след време, като хвърля всички сили, давайки всичко от себе си, няма да надхвърля очакванията – моите и на другите?!

Не искам да се правя на герой като си хвърля „оставката”, както направиха преди време един след друг редица политици, уличени или заподозрени в корупция по повод на апартаментгейт. И не само. Няма да си хвърлям силите напразно с подобна „оставка”, нито ще хвърлям прах в нечии очи, както се опитаха да направят някои от тях. Сигурно не са срещали мисълта на Блез Паскал, че човекът е тръстика [която „вятърът” може да прекърши], но мислеща тръстика. Че кого ще заблуждавам! По-скоро ще се опитам да хвърлям светлина върху темите, които ме вълнуват, т.е. да изразявам моята гледна точка.

Ще ви призная, че зарове не съм хвърляла, за да взема своето решение, защото нямах никакво колебание по въпроса.

Това е. Казана дума – хвърлен камък.

докато хвърля топа
все ще хвърлям око
към перото. амин

Из поредицата: „За смисъла на думите и ролята на представките в българския език”

Иванка Попова-Велева